Благодаря, батко (x2)

Това е за (не)елементарната магия да имаш по-големи братовчеди. Това е за твърдението, че да имаш по-голям братовчед не е същото като да имаш по-голям брат, което аз спокойно мога да опровергая. Това е за всички онези, които имат по-големи братовчеди, но не и по-големи братя и за тези, които имат и двете. На всички деца, които имат някой, които е по-голям от тях и не им е родител, а брат или братовчед....пожелавам Ви късмет и Ви казвам, че сте най-големите късметлии. Това е за моите братовчеди.
 Който е чел нещо, което съм писала или ме познава поне малко е наясно, че аз имам батковци, по-точно двама, с които съм непрестанно, защото аз не спирам да говоря за тях. Дефект, получен в следствие на това, че съм с тях от малка, че животът ми е минал с тях и че много от важните неща са свързани с тях. И двамата ми братовчеди са по-големи от мен и спокойно мога да кажа, че са ме научили на много неща от живота. Не мога да преброя пътите, в които са ме разкарвали да им наливам вода, да нося хляба от кутията, да ходя до мазето за компоти, да им оправям леглата и други подобни, защото съм най-малката. Но пък това е нищожно в сравнение с това, което са ми дали, защото са били до мен всеки път, когато съм падала с колелото (нищо, че повечето пъти те са били причината), с ролерите или с тротинетката, защото са се пускали зимата по снега с мен и са се надънвали в най-големите преспи, защото са ме дърпали с шейната, защото са ме вдигали на раменете си, за да достигна небето, защото са ми помагали да стана, защото са ми позволявали да бъда с тях дори когато съм ги дразнела постоянно. Ако трябва да изброя всичко през което съм минала с тях интернет пространството няма да ми стигне. Но пък мога да кажа за какво са по-големите братовчеди.
 ПО-ГОЛЕМИТЕ БАТКОВЦИ са там, за да те научат да караш колело без помощни колела, да те бутнат в най-дълбоката пряспа, да те съборят от надуваемия кит на морето, да паднат в локвата, докато те возят на колелото до чешма, до която баба изрично ти е забранила да ходиш, да те изкъпят с маркуча, от който тече ледена вода от кладенеца и това е само през лятото. Защото те са там и през другото време, за да те забравят три пъти в училищния двор, да ти се скарат, защото си ги изплашила, че плачеш на "Ласи", за да ти носят раницата от училище, за да те учат да играеш карти (така и не ме научиха на нещо по-сложно от 3,5,8), за да играят с теб "Монополи", за да те гушнат, когато ти се плаче, за да ти подарят неочаквани подаръци, за да набият  всеки, който е посмял да те разплаче или те е обидил.
ПО-ГОЛЕМИТЕ БАТКОВЦИ са там, за да има с кой да водиш безсмислени спорове, за да има кой да ръчкаш вечер и да му задаваш безсмислени въпроси, за да има с кой да се замерваш с плюшени играчки и с кой да правиш снежни човеци. Те са там в моментите, когато мислиш, че си напълно сам, там са, когато искаш да крещиш. Те те изнервят и на моменти ти идва до гуша от техните глупости, а в следващия момент се качват буквално на масата и започват да те разсмиват. И ти се смееш с глас, защото нито можеш да им се сърдиш дълго, нито можеш да сдържиш смеха си. Те са тези които те учат на значението на думите "аз като лъжа, ти мажи". Те могат да те прикриват по-добре, отколкото прикриват себе си. С тях може да стоите едни срещу други и да викате с пълно гърло (начин на водене на разговор), а в следващия момент да шептите, а секунда след това да се смеете като луди и баба да ви казва "Не се смейте с толкова широко отворени усти, че ви се виждат сливиците". С тях можете да преименувате сериалите на баба си ("Глистопад" и "Дързост и простота" са нещото, което винаги ми идва на ум). Те са там, за да има с кой да се смеете на индийските сериали и пак те са тези, които могат да направят "Списъкът на Шиндлер" малко по-забавен с циничните си, изпълнени с черен хумор коментари. Не ме разбирайте погрешно, обичам,  "Списъкът",  страхотен филм е, просто това беше начинът на батко да го гледам за първи път. Не че това ме спря да се разплача накрая.
Това поне са моите братовчеди. Благодаря им, че ме търпят вече 18 години. Благодаря им за прекрасните спомени, някой от които те дори не помнят. Благодаря, че са гледали таралежи с мен и че са ми угаждали на глупостите (ферма за червей не е много нормално нещо, нали?). Благодаря, за всички филми и филми на ужасите, по време на които преди им чупех костите на ръцете, които са изгледали с мен. Благодаря, че са ми гледали сеира и са се смяли с глас. Да, дори за това им благодаря.
Само за сведение: по-големите братовчеди и братя, общо взето всички по-големи от вас, които  са от мъжки пол и не са ви бащи (това е друга категория) са всичко останало, но не и въпрос на елементарна магия. 
P.S. Батко и батко, адски много ви обичам!

             Hit the road now!

Elvira

Филмите, (с) които...

В живота на човек има филми и филми. Такива, които искаш да гледаш пак и пак, които ти дават някакъв ценен урок или те вдъхновяват да направиш нещо, такива, които те карат да вярваш в себе си и такива, които...да си признаем честно, не желаем да гледаме повече през живота си. Аз съм човек, който обича...грешка, обожава да гледа филми. Гледам всякакви: комедии, драми, любовни, хубави, ужаси, пълни бози и боламачи.....общо взето, всичко що го дават по телевизията или киното и всичко, което мога да изтегля. О, гледам и сериали, гледам и филми направени по книги (то в последно време май основно това има...)...Така че, от нямане какво да правя и понеже не ми се чете "Железният светилник" (съжалявам, мамо, интересен е и знам, че ще имам матури, обаче....) реших, че ми се прави списък на филмите, (с) които..... 

Съм израснала...
Ако трябва да съм честна списъкът, с филми - анимации и игрални, с които съм израснала е бая дълъг. Но пък тези, които са ми направили впечатление и ги гледам с удоволствие и днес също не са никак малко. Така че започвам от тези, които винаги са били с мен.

№1.Цар Лъв - един от първите ми спомени за филм, който ме е разплакал. Гледах го на видеокасета тогава и беше уникално.Да, когато бях малка (понеже сега съм тооолкова голяма) все още имаше касети. Аз съм от поколението, което помни удоволствието да си пусне касетата вкъщи. Нещо в историята винаги ми е било много близко и мило. Помня, че понеже винаги плачех докато гледам филма, нашите ми бяха купили малка плюшена играчка Симба. Още е в някой шкаф... Няма човек, който да не е плакал, докато го е гледал - сигурна съм. Ако някой каже, че не е или лъже или нещо не му е наред. Навярно от там идва и обичта ми към лъвовете.

№2.Индиана Джоунс и Междузвездни войни - ако трябва да съм честна това са първите филми, заради които съм обикнала филмите. И ако съм обикнала анимациите заради "Цар лъв", то виновниците да обичам игралните филми са тези. На второ място са, но за мен всъщност са на първо. Не мога да реша кой от филмите харесвам повече и затова са на едно. Напълно различни жанрове, но Господи, Харисън Форд прави УНИКАЛНА роля и в двата. Е, не само той - Марк Хамилтън (Люк), Кари Фишър (Лея), Били Уилямс (Ландо Калрисиан) заедно с Форд дават живот и уникално чувство за хумор на оригиналните три серии на "Междузвездни войни". За вторите три, които дефакто са предисторията....хехееехеее, няма как да не хлътнеш по Хайден Кристенсен (Анакин) ако си момиче или по Натали Портман (Падме) ако си момче, но като оставим настрана факта, че през целите три филма мога да дрънкам колко са хубави, те пресъздават (поне за мен) една от най-красивите любовни истории. Ако случайно някой си мисли, че няма "любов по-силна и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета", нека изгледа първите три части и да ми го каже пак. И последен, но не на последно място Оби-Уан Кеноби - играят го двама страхотни актьори - в IV, V и VI  част го играе Алекс Гинес, който по един страхотен начин пресъздава възрастния Оби-Уан, а Юън Макгрегър.....е незаменим и изцяло запомнящ се. Малко ми е трудно и странно да говоря за новия филм. Не че не го харесвам, напротив много добре е направен. Ако трябва да съм честна имах далеч по-ниски очаквания, защото е продукция на "Дисни". Може би нещото, което ме накара да се намръщя малко е, че убиват Хан Соло. Много го обичам като герой с неговите остоумия и арогантност. Донякъде, колкото и превъзнесено да звучи, Соло винаги ми е бил пример за държание. Но това си е лично мое мнение, а както знаем то е много субективно.
 И тъй като изписах това за "Междузвездни войни" съм длъжна са кажа и нещо за Инди. Четири страхотни филма, първият от които се появява на екран през далечната 1981г. с името "Индиана Джоунс и Похитителите на Изчезналият кивот". Режисьор е Стивън Спилбърг, продуценти са Джордж Лукас, който всъщност режисира и "Междузвездни войни", Франк Маршал и Хауърд Казаниян. Не помня на колко съм била, когато съм гледала филма, знам само, че и днес го гледам със същото удоволствие и в напрегнато мълчание. Само за - сведение за три от четирите филма Инди сменя три жени, а в четвъртия "Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп" отново е с Мериън (изиграна от Карън Ален в първия филм). Може би любимият ми филм от поредицата е "Индиана Джоунс и Последният кръстоносен поход" където в ролята на бащата на Индиана влиза не кой да е, а самият Шон Конъри. В същия филм се разбира и защо Инди има страх от змии, как се е научил да борави с камшик и историята на всеизвестната му шапка - и трите неща са емблематични да героя. Освен четирите пълнометражни филма има и сериал посветен а Инди. Носят се слухове за пети филм, което ме изпълва едновременно със съмнения и радост. Съмненията са от типа дали е редно да се продължава нещо, което има своя история или просто заради парите "Дисни", понеже Инди има доста фенове, са решили да доизцедят поредицата. Като се вземе предвид и възрастта на Форд, защото, хайде, никой не е безсмъртен, макар филмите за Инди безброй пъти да са доказвали, че падането от самолет или танк върху ръба на скала не е смъртоносно, се чудя и Инди ли ще убият като Соло?! Защото така няма да си спечелят фенове. Радостта е ясна. Все пак съм израснала с този филм, за Бога! Capishe?!
№3. Властелинът на пръстените и Хари Потър - ЕПИЧНИ. И пак са два едновременно. Няма как иначе, поне за мен те заемат третото място. Може би ако се бяха пръкнали преди предните два местата щяха да са обърнати, обаче нееее. Та искам да отбележа, че съм чела и книгите ииии обожавам авторите. Толкин е майстор на епичното фентъзи и има просто покъртително дълги описания на...ливади, гледки, гори, планини и доста безсмислени на моменти неща и това за малко не ме отказа от любимата ми тухла, но пък бойните му сцени просто разбиват, колкото до Роулинг....уникална като цяло, като изключим бойните ѝ сцени. Сериозно на тази жена всичко друго ѝ се получава ОСВЕН тях. Как го прави?! КАК?! Иначе за мен те двамата заедно с Джордж Лукас са едни от хората, които държат челни позиции в класацията ми за хора с развинтено въображение. Колко могат да измислят елфически езици с диалекти, а колко ще успеят да сътворят магическия свят успоредно с Лондон и да го укрият?! Колкото до филмите (тази толкова невзрачна тема) за мен те са покъртителни. Обожавам ги от началото до края, от първия филм до последния. "Задругата на пръстена" те хваща и просто те кара да го гледаш, а гледките от Нова Зеландия ти спират дъха. Виго Мортенсен (Арагорн), Иън Маккелър (Гандалф), Орландо Блум (Леголас), Илайджа Ууд (Фродо), Шон Астин (Сам), Доминик Монахан (Мери), Били Бойд (Пипин) и Шон Бийн (по-известен като човека спойлер - Боромир) дават допълнителен заряд на филма. Уникален актьорски състав, който те кара да не отлепяш очи от екрана. Всеки от тях си има кусури, своите върхове и спадове, смешни и тъжни моменти и в трите филма. Трилогията е набъкана със страхотни актьори, които правят незабравими роли и те карат да осъзнаеш, че има филми по книги, които може би успяват да вървят едно към едно с книгата. Винаги съм изпитвала любов към филма, няма как иначе - винаги съм обичала и фетъзито. Обожавам всеки един от актьорите, което може да звучи доста пресилено.
"Хари Потър" - филм един път. Честно не мисля, че е имало филм, на който съм се смяла и плакала повече. Хари и Рон извършват покъртителни глупости и ако Хармаяни не е там, за да ги спаси сигурно щяха да са мъртви още в първия филм. Практически съм израснала с този филм, както и много мой връстници. Казвам много, защото последните пет години откарах с хора, които не бяха гледали нито "Хари Потър, нито "Властелинът", а за "Инди" и "Междузвездни войни" да не говорим. Не смятам за нужно да пиша имената на актьорите, защото кой, за Бога, не ги знае и ако е така....КЪДЕ СИ ЖИВЯЛ, БЕ ЧОВЕК?! Всъщност тримата главни актьори буквално пораснаха пред очите на милиони хора и трябва да им се признае заслугата поне за това, че създадоха впечатлението на много тийнейджъри за истинско приятелство.
Това не са единствените филми, с които съм израснала, но пък са тези, които знам на изуст и за запечатани на опакото на клепачите ми. Всеки филм съм го гледала най-малко 10 пъти и (с немалка доза гордост -шантав смях-) мога да кажа, че знам репликите наизуст и мога да ги цитирам почти дословно.
Са ме карали да се смея със сълзи...
Само да отбележа - филмите тук също влизат и във филмите, с които съм израснала, но не съм ги писала горе, защото тогава за тази "категория" май, май...нищо нямаше да остане.
№1. Сам вкъщи - не, не мисля, че има човек, който може с ръка на сърцето да каже, че е гледал филма и не се е смял. Нито пък има човек, който да не е гледал филма....или само аз мисля така?! Маколи Кълкин (Кевин) в моите представи винаги ще си остане сладкото, русо хлапе, което всяка Коледа бива забравено или загубено някъде. Не, не и пак не - НЕ приемам това, в което се е превърнал и както казва една моя съученичка "това е илюзия на съдбата". Не го приемам както не приемам и факта, че Киану Рийвс е гей, макар това да е световно известен факт. Та да се върнем на филма. Как, за Бога, забравяш детето си?! И то точно на Коледа! Да факт е, че не малко деца си представят как ще останат сами и бла-бла-бла-дрън-дрън-дрън. Само за сведение - без родители и семейство на Коледа не е забавно! Джо Пеши и Даниел Стърн влизат в ролята на двамата крадци, които от време на време ми изглеждат като от филма "От глупав по-глупав". Сериозно, кой идиот, ще си помисли, че детето ще се провеси през шахтата на асансьора и ще си виси най-спокойно?! Аз поне бих се скатала някъде... Самият филм е изпълнен с уникални случки, като малкият Кевин, който сам пазарува и най-спокойно излъгва касиерката, че видиш ли родителите му са в колата, но са го пуснали сам в магазина или сцената с одеколона, която ме е карала да падам на пода от смях. В крайна сметка освен всичко друго филма ти показва и че колкото и да "мразиш" семейството си, колкото и да искаш да изчезнат и да не се върнат, рано или късно осъзнаваш, че не можеш да живееш без тях и че ги обичаш неимоверно много.
№2. Карибски пирати - НЯМА такъв филм. Няма друг актьор, който би могъл да изиграе КАПИТАН Джак Спароу по-добре от Джони Деп. Обожавам Джони Деп не само в тази му роля, но Господи, нима има човек, дете или възрастен, който да не обича лудият, забавен, дяволит капитан?! Хайде, признайте си...не само го обичате....ОБОЖАВАТЕ ГО! Орландо Блум (друг от любимите ми актьори), който играе Уил Търнър е другият актьор заради който обичам този филм и всичките му части. Няма как да не съчувстваш на наивния в началото Уил, който е влюбен в Елизабет (Кийра Найтли).Убийте ме, но за мен има три актриси, които мога да объркам винаги - Кийра, Натали Портман и Уинона Райдър. Просто не мога да ги оправя. Не знам как и не знам защо. Може би нещото, с което всички свързват този филм е Черната перла. Този кораб създава повече проблеми отколкото гадната маймунка на Барбоса. През 2017 предстои още един филм от поредицата, което е причина да чакам проклетата година с огромно нетърпение!

№3.Маската на Зоро - всъщност този филм го гледах за пръв път след като ми бяха разказали легендата за Зоро. Смяла съм се със сълзи. Търкаляла съм се по пода от смях. Задавяла съм се от смях на този филм. Антонио Бандерас пресъздава образа на Зоро по начин, който няма как да те остави безразличен. Арогантен, нахакан, нахален до нагъл и в същото време нескопосан (що се отнася до Торнадо - коня му, на моменти), симпатичен....общо взето уникален. Катрин Зита-Джоунс - майната му, има ли момче, което да не е имало мокри сънища с нея след сцената в конюшнята?! Да? Безсрамни лъжци! Без майтап тая жена е уникална актриса. Обожавам я. Сър Антъни Хопкинс (дон Диего де ла Вега), който играе бащата  на героинята на Зита-Джоунс... как да не ти се прииска поне веднъж да ти е дядо или баща. Или поне добър приятел на дядо ти, който те обича. Сериозно страхотен е. Ако трябва да посоча любима сцена от този филм....бая ще се затрудня. Може би първенството държи тангото между Алехандро (Бандерас) и Елена (Зита-Джоунс), което ти спира дъха, после може би, не, със сигурност се нарежда сцената с краденето на Торнадо - няма такъв смях. Само един Бог знае колко бях разочарована, когато разбрах, че Антонио Бандерас и Катрин Зита-Джоунс не са заедно. За тяхно сведение....разбиха надеждите на едно малко дете...
Такаааа, явно всичките ми любими и не чак толкова любими не могат да се съберат в една статия. Което май не е чак толкова неочаквано. Имам подозрение, че следващите ще са филмите, които са направени по любимите ми книги и още някакви. Нямам идея как ще ги събера. Хахахаха.

Hit the road now!

Elvira

Последният първи учебен ден....

15-ти септември...началото на учебната година. Ужасът на всички ученици. Или пък щастието. А може би и двете. Защото виждаш приятели, които не си виждал от месеци и защото започват класни, контролни, входни, уроци...И тогава осъзнавам....че това е последната ми учебна година. От една страна...лошо няма - махам се от забутаната българска учебна система до дванадесети клас. Ура! От друга обаче....край на безгрижните дни и подреденото ежедневие. Защото, о, да ходиш на училище е толкова лесно! Наясно си в колко започваш и в колко свършваш, познаваш пътя до там и обратно, знаеш какви неща имаш да правиш...елементарно ежедневие, което е въпрос на елементарна магия. Дали ще ми липсва? Отговорът е положителен. 

Когато бях седми клас се изправих пред ужаса да се махна от едно познато място и да отида на място, което не познавам. Не познавах хората там, нито района, нито училището, общо взето нищо. Бях ходила до там един единствен път - на деня на отворените врати и ми се видя невъзможно малко - бях свикнала на широко. Старото ми училище беще СОУ, а те не се славят с малките си размери или поне съдя за това от моя опит. Когато отидох в новото си училище се ужасих - беше и все още е с размера на кибритена кутийка - салона беше миниатюрен, двора беше не особено голям....стайте бяха....меко казано тесни и може би най-големият ми ужас...бяха розови! Мразя розово! НЕНАВИЖДАМ ГО! Стоях на прага и си мислех: "Господи, къде попаднах?!". Като оставим настрана дребните размери на...всичко и физкултурният салон, които беше толкова малък, че беше заврян в мазето, второто нещо, което ме ужаси беше липсата на хранителни магазини или супермаркети около училището. Така става когато свикнеш до училището ти да има пазар - имаше цветарски магазин, хранителен, "Форнети", пицария, дюнери...И поради тази причина смятах, че навсякъде е така. Представете си учудването ми, когато открих, че видиш ли около училището ми има само два/вече три магазина, някакво павилионче, едно кафене, на което ние викаме "Френското кафене" или просто "Френското" и една турска сладкарница (правят невъзможно вкусни неща), която за по-кратко наричаме "Турското" (за последните две разбрахме мааалко късно). И така постепенно се научих да обичам мястото, където прекарах последните четири години. В началото ми беше странно - бях свикнала да си ходя до вкъщи пеша, сега сменях два тнаспорта; бях свикнала да се прибирам вкъщи за петнадесет минути, сега го правех за тридесет. Шегувах се, че идващите пет години ще минат бавно и флегматично като охлюв, а те отлетяха, сякаш внезапно повяти от вятър...

Днес, когато застанах на прага се замислих колко много ще ми липсва, колко хубави, дебилни, забавни, плашещи и излагащи моменти съм имала. Пред погледа ми прелетя всяко тържество, за чиято организация съм помагала, тичането като луд, за да намериш някой учител, надпреварването да вземеш по-хубавата мултимедия, стоенето до три часа следобед, за да довършиш някой проект...и осъзнах, че това са последните ми девет месеца на това място. Осъзнах, че догодина на петнадесети септември няма да дойда пак тук, няма да прекрача същия праг, няма да видя същите учители, които толкова обичам, няма да чуя познатия дразнещ звънец. И все пак бях щастлива, че се връщам на мястото, което за мен се превърна в нещо като Обетована земя през последните години - там имах време да чета книги, да се смея с приятелки, да се смея и с учители....Имаше една картинка, че клетката кибрит е 5 стотинки, тубата бензин е 10 лева, а да видиш как училището ти гори е безценно...сега осъзнавам, че това е правено от някой, който определено не е бил на петнайсти септември в дванайсти клас - да, сигурна съм, че и тази година ще го казвам, но никога няма да го мисля. Когато бях в осми клас господинът ми по Философия, който тогава не ми преподаваше, влезе при нас и ни каза да се събудим малко (понеже беше рано сутринта и всички дремехме), защото времето ще отлети бързо и ще изглеждаме като сегашните дванайсетокласници, които седят по чиновете и гледат празно бялата дъска. Даже ни заведе и ни ги показа - помислих си, че това е толкова далеч. 

Днес на прага на дванайсти клас, на последния ми петнайсти септември, си обещавам, че няма да изглеждам като тях, че ще изкарам поредната весела година, че ще се смея, че ще тичам по коридорите за мултимедия, че ще е както винаги е било, защото го заслужавам, защото учителите го заслужават. И накрая ще си тръгна с усмивка оттам, под ръка с хубавите спомени, с трезв ум, сигурна, че учителите там ме обичат, че аз обичам тях, че класа ми, колкото и да беше разхайтен и неорганизиран си беше моя клас, с моите идиоти, с моите приятели и  напълно готова да прекрача един друг праг, който ми е също толкова непознат, колкото ми беше и този преди четири години. И ще го направя не защото трябва, а защото мога, защото освен на всичко останало това училище, и в частност уникалната ми класна, ме научи да вярвам в себе си, да познавам възможностите си и винаги да се целя ако може по-високо от най-високото.

Hit the road now!

Elvira

С деца на море...от гледната точка на едно порастващо дете

Морето, поне за мен, винаги е значело забавление, пясък, слънце, вода...и виковете на мама по мен  и братовчед ми. Е, не винаги е имало викове, но винаги е имало нещо, с което да се запомни и това море.

Първо държа да отбележа, че ходенето на море (като за всяко дете) значеше много забавление, захарен памук, синджирлий (по известни на българското население като люлки на синджири, но за нас на по-кратко бяха синджирлий), влакче "на ужасите" (защото освен във Варна, където влакчето прави лупинг, другите, които се движат напред  и назад...някак никак не ме плашат) и други такива.
Всичко започваше на село...първите години ходехме без братовчед ми, но повечето бяхме с батко ми + една година, когато бяхме и с двамата ми по-големи братовчеди. Та да всичко започваше на село, когато родителите ми дойдеха да ни вземат. Ден преди това баба вече беше наредила динята (повечето случай не само един брой), пъпеша, доматите+краставиците в мазето, в хладилника стоеше готова бройка яйца (тя започваше да се събира отрано и беше забранена територия - искаш пържени яйца? Ще чакаш да снесат кокошките нови.), задължително се взимаха и чушки. В деня, когато нашите трябваше да пристигнат бяхме на щрек -да чуем шума от колата или лая на кучето и от невнимание, когато баба ни дадеше нещо се случваше да го изтървем, иначе казано ставахме невнимателни, разсеяни и баба ни гонеше от вкъщи. Карахме колела, правехме глупости...общо взето убивахме време и така по някое време нашите пристигаха. Лягахме да спим и...не че аз и толкова спях де...случваше ми се да бутам батко ми през пет минути и да го питам: "Батко, ти нали ще ме научиш да ловя рачета?!". Естествено, за да го оставя да спи той отговаряше да,да и заспиваше за..пет минути, защото аз пак задавах някакъв въпрос. Сутринта се започваше трескаво товарене на колата със багаж и тръгване. Искам да отбележа, че ситуацията в колата беше следната и беше безкрайно интересна:отпред са мама и тати, в краката на мама има торби със разни неща(храна за изпът примерно) - там положението е леко. Тъй като багажникът е пълен до пръсване отзад се оказват два сака с дрехи да речем, някакви торби, чадъра, който стърчи навътре  и  естествено ние двамата с батко ми. Пътуването до морето си беше приключение, защото нямаше как да мине без караница между мен  и батко ми. "Махни си крака от лицето ми!" "А къде да го сложа, като твоите са върху врата ми!" беше обичайно за нас понеже по някое време ние решавахме, че трябва да легнем. При този случай мама се обръщаше към нас  и раздаваше мълниеносно правосъдие в следствие на което и двамата се оказвахме в седнало положение в двата края на седалката. По някое време се чуваше тръшкане "Искам до тоалетната вечеееее!" най-често от мен след като с батко ми си повтаряли от около двадесет минути един на друг, че ни се ходи до тоалетната. Повтаряхме си го един на друг, ама не казвахме на нашите, а се разсейвахме взаимно, докато положението не станеше нетърпимо и тогава, понеже батко ми можеше да търпи още, аз наддавах боен вик. Естествено спирането на бензиностанцията беше съпътствано с купуването на нещо: я чипс, я солети, я нещо сладко... и пътуването продължаваше. Държа да отбележа, че през целия си живот не съм виждала нещо по-гнусно от някой тоалетни по пътя... В колата имахме касетофон и когато ми доскучаеше започвах да мрънкам да пуснат касетки....касетката биваше пусната и тук наставаше един спор. Аз пеех, а батко ми беше постоянно: "Ани, млъкни!", "Ани, пееш фалшиво!" в отговор на което аз запявах още по-силно. Някъде на около 100 километра от морето ние започвахме да пеем хорово и мноого фалшиво вечната песен на братя Аргирови: "Ехехеехехееее и замирисва на мореее!" и след като сметнехме, че не сме се изложили достатъчно..."Пляс, пляс педалите водно колело!". Ммм дааа, след като млъкнехме започвахме да играем на нещо с мама, а тати се ползваше като жокер. Пътуването минаваше спокойно докато не се видеше табела, че до крайната ни дестинация (Черноморец, Царево или нещо такова да речем) остават 50 километра, когато се започваше с "Виждам морето!"(Отговор: Опасявам се, че това е язовир..), "Мирише ми на море!" (Отговор:Да, да мирише на застояла вода!), "Това там нашата табела ли е?" (Не, имаме още 20 километра) и най-често задавания и най-мразен от родителите "Още колко ни остава?" - редувахме се да го задаваме.  Най-накрая се стигаше до мястото и ако имаше две единични легла се започваше караницата кой на кое легло ще е. И така след като се настаняхме си нахлузвахме банските и отивахме на плаж. Плажът почти винаги беше отдалечен от  мястото, където спяхме и до там се стигаше с кола, пък и ние не стояхме на един плаж. Редовният номер беше да се забрави нещо като тръгваме за първи път към плажа и това нещо беше дюшек, надуваема възглавница или нещо такова. Случвало се е да се губя всичко на всичко два пъти по родното море: първия път отивах да си взема геврек и сред многото еднакви чадъри загубих нашия, а втория просто ме забравиха....е, не беш ама карай! Царевицата на плажа или "кукуруза на Пенелопе Круз" никога няма да забравя.
Общо взето морето през моя поглед е нещо уникално изпълнено с много спомени и шантави емоции. И макар че не съм ходила там от около четири години съм сигурна, че то си е все същото синьо, необятно, красиво и...очакващо моето завръщане, надявам се! 
Хей, море, не знам дали момчето, което говори с морето се е завърнало при теб и от мъж, който е забравил детското в себе си пак е станал дете....Но ти обещавам, че когато се върна при теб...ще оставя на половината път до теб всичко пораснало.
P.S. Липсваш ми, море...  

Hit the road now!

Elvira

Когато "Отивам да играя", значеше навън

Въпреки че пространството бъка от подобни писаници....
Помня, когато хващах гуменките/маратонките/най-често джапанките си в ръка и хуквах да играя. Нахлузваш на един крак чорап, докато скачаш с другия и когато излезеш на тротоара вече си връзваш обувките. Играеш от сутрин до вечер, по обяд - в най-голямата жега - се прибираш или се криеш под липите или орехите и се клепаш с кал, понеже играеш на готвач. Времето се измерваше по това колко е горещо, понеже да носиш часовник на китката си беше нещо ненужно, а и защото на кой му пука колко е часа? Нали ако си на същата улица баба ще те викне за обяд, а ако си по далеч от съседка на съседка и пак ще разбереш (чудо голямо, ако е с един час закъснение, само едно конско). Не съм прескачала огради, за да си крада плодове. Беше нужно просто да се качиш на оградата, да се протегнеш и да започнеш движението дърво-плод-уста-дърво. По цял ден не се прибираш и се тъпчеш с дуди,от което винаги полилавяваш, понеже черната дуда е по-хубава от бялата естествено, и недай Боже ако в селото има само една узряла дуда на кръст....всички разбират откъде си "крал"; праскови, кайсии..виж, ако искаш ягоди вече трябва да влезеш в чуждата градина, ама нали ягоди има и у нас....И така лято, след лято...Ставаш и закусваш с попара от домашно прясно мляко и бисквити "Закуска", защото "те са най-хубави бабе, нека вземем от тях"! И после се мяташ на колело и драсваш..черни пътища, царски пътища, буренясали пътища, наводнени пътища, "забранявам ви да карате оттам" пътища - всичко сме оръшкали. горната чешма...по цял ден напред-назад..май нямахме спирка. Бутилки с вода не се носеха...нужда нямаше, защото чешми има доста и в селото и извън него - вторите естествено ни бяха забранени, но кой го грее?! Баба даваше по два лева на батко и мен - не за сериозна храна, освен ако не броим сладолед или чипс за такава. Връщахме се с олющени колена и лакти, страшно изморени и със спомени, които никой не може да замени. Играехме на дама под липа пред вкъщи, "готвехме" отзад при гаража, нищо че имаше стъкла (с богатото си въображение ги превръщахме в чиний или вълшебни огледала и портали) и ставаше течение (не че ние го забелязвахме, ама на така казваше баба...). По някое време братовчед ми драсваше нанякъде с колелото и приятелите си и аз с моя акъл и една приятелка решавахме, че ще ги следим... Имаше дни, в които баба отиваше до града с колата, защото баба можеше да кара кола и ѝ доставяше удоволствие, и отгоре на всичко караше с такава скорост, че ѝ казваха Шумахер. Та когато отидеше до града за нас наставаше рай..не че нямахме задължения, но често ги забравяхме: оставяхме пуйките (фитките, както казват на село) на дъжда без да искаме, забравяхме да полеем нещо...забравяли сме себе си под дъжда дори и накрая свършвахме с конско, но с уникални спомени...
Така минаваше ден след ден, след ден, седмица след седмица, лято след лято и зима след зима. В паметта ми се редят спомен след спомен, преживяване след преживяване, усмивки след усмивки. 

Hit the road now!

Elvira

С деца на море....ама друг път!

Лятото дойде, училището свърши и моята муза най-накрая (Алилуя!) реши да почука на вратата! Всъщност училището е свършило за всички късметлии, за които нещото практика в училище не съществува! Истината е, че музата ми дойде преди два дни - когато майка ми замина на море с нейни приятелки и...без мен (така погледнато доста егоистично звучи)!
Как стават такива работи? В един момент винаги си с вашите на море - в другия ти писва да си с тях и искаш да си щракаш с пръсти на плажа само с твоята компания (независимо дали тя се състои от двама, трима човека или сте си цял гарнизон). Забавно ти е кефиш се, че си отишъл без тях, че вече си голям/самостоятелен човек и подскачаш нагоре-надолу от кеф (искам да отбележа само, че ако си отишъл на море с твой пари и изцяло на твой собствени разноски (рядко срещано явление) усещаш колко е кофти понеже ги няма мама и тати, при които да отидеш и да кажеш: дай еди-колко си за сладолед или царевица). В следващият момент обаче вашите ти казват, че отиват на море сами (като се разбира, да речем, с малкия ти брат или сестра) и ти можеш само да седиш и да гледаш тъпо, докато отвътре се тръшкаш, че не те взимат с тях. Всъщност най-вероятно ще ти кажат, че отиваш с тях и тръшкането ще приключи преди да е стигнало връхната си точка, но има и вероятност, при която да прескочат тази чудна част.. И всъщност не е нищо изненадващо: при положение, че (жаргонно казано) си им бил шута и си им казал, че не искаш да ходиш с тях на море по причини известни на всички минали възрастта 14 години - примера е, че вашите ти изглеждат все по-"скучни" и все по-"задръстени". Искам да отбележа, че въпреки че съм минала 14-тата си година на мен никога не ми е било скучно с нашите....и не се смятам за повредена. А и знам причината никога да не ми е скучно - ние никога не сме се задържали на един и същи плаж за повече от ден, а и винаги сме били с някой на моята възраст. И може би най-важната причина: родителите ми не са скучни, камоли задръстени. Ако трябва да съм честна не бих имала проблем да ида с тях на море още сто пъти поне (не че бих отказала да съм с приятелките си.), а и да бъдем честни на всеки му се иска да има още време като дете, а какъв по-добър начин от това да си с вашите на море? Защото да си с вашите на море означава и много смях....Ако щете вярвайте има изцепки, които никога няма да забравя.Та да...искам да отбележа, че когато някой от родителите ти отиде без теб на море...е, чувството не е много приятно. Само да кажа, че изпитвах благородна завист към мама, че видя морето. Но да..първото самостоятелно море е преломно за всеки човек..все пак отиваш някъде, където винаги си ходил с вашите (или поне за мен е така, защото сме обиколили Южното Черноморие) сам с приятелите ти. Може би тогава е момента, в който осъзнаваш, че безвъзвратно и окончателно си пораснал. Което не означава, че повече няма да ходиш с вашите на море. Вече съм била без тях на море - бях с една приятелка и с родителите ѝ - и не беше най-хубавото нещо. Може би, защото имах ясния пример, че нашите ги няма, а техните са там.... Знам само, че на родителите не им е много хубаво изведнъж да осъзнаят, че вече не желаеш да си с тях на морето. Един съвет: никога не бързайте да хуквате някъде без вашите - те може и да са много закрилящи, да ни се навират в личното пространство, да ни се ровят из телефона (лично моите не го правят, но такива случай съм виждала...), да не искат да порастваме....но винаги са до нас. А за мен морето с нашите винаги е било и ще бъде нещо като традиция, с него се  обозначаваше, че ваканцията е към края си (винаги ходехме август на море), но винаги значеше смях. Имам спомени (и не само аз, обзалагам се), които са незаменими и не могат да бъдат изместени от други - новите могат само да се редят до тях, но старите не могат да избледнеят.

Hit the road now!

Elvira

Ежегодно Коледно-семейно събиране или какво става, когато къщата "изведнъж" отеснее

Всеки път когато Коледа дойде навсякъде е украсено, весело, червено, зелено, празнично като цяло и  както винаги ние се събираме на село. А това си е събитие и въпрос на немалко магия, та реших, че може би е редно да остане записано някъде, пък било то и в Интернет пространство...(така написано изглежда плашещо....)
И така идват последните учебни дни, а с тях и моят ужас...когато цялото семейство се събира на село. Е, ужасът не е когато се съберем на масата, ужасът  е преди да седнем на нея. И всичко започва най-невинно с думите "Ще ходим на село" и датата 23.12. Тогава настава Денят на страшния съд, поне за мен. Повечето хора/деца/непълнолетни тогава ходят я на кино,я някъде другаде. Е, и аз се мярвам в киното, но само за филм, а яденето, което е след него оставям на приятелите си, защото моя милост се прибира и започва да опакова подаръци/ да чисти с прахосмукачка/да си глади дрехите за Бъдни вечер и Коледа и други подобни неща. Майка ми обикаля нервно из къщата и ме овиква безпричинно (о, каква изненада!), а аз се възползвам от всеки случай, в който тя излезе,за да си пусна музика. Следва Мисията невъзможна или иначе казано: "Моля те, оправи чантата с багажа, докато аз съм до пазара и "Lidl". Оооооо, колко обичам това изречение само дяволите знаят! Никой не ти казва кои дрехи да прибереш, но се очаква да прибереш и техните, нито ти се казва каква козметика  да прибереш в несесера (освен своята естествено, но ти си знаеш какво ти трябва!), камоли пък да ти кажат дали ще трябва сешоара или не! И когато се прибере и види, че чантата е наполовина неоправена....е, драги мой, тогава настава Ада под небето! "С нищо не ми помагаш!", "Не те е грижа колко ми е  нервно!", "Стига си седяла пред компютъра, помогни ми малко!", "Откакто си се прибрала, нищо не правиш!" А ти през цялото това време си ходил на пръсти, само и само да не гръмне бомбата и чак когато избухне виждаш малкото детонаторче, което въпреки твоите неистови усилия да си мълчиш и да си по-нисък от тревата бавно и сигурно е отброявало минутките до смъртта на твоето душевно спокойствие. И тогава се започва - аз обяснявам как нямам представа с какво иска да е тя или тати на Коледа, как не знам какво точно искат да им прибера в несесера, освен четките и пастата за зъби и тя се съгласява с мен. Съгласява се след като ми е изнесла половин часова лекция как тази чанта АЗ трябва да я оправя, след като почти ми е навряла в носа доказателства, които иначе дори не би признала, особено ако бяха излезли от моята уста в някой делничен ден, че съм медиум и трябва да гадая на кристална топка (каквато съм сигурна, че нямам!) какво би искала да облече на Коледа! А това нормално ли е? НЕ, НЕ Е НОРМАЛНО И НИКОГА, В НИКОЙ СВЯТ, НЕЗАВИСИМО ДАЛИ Е НА ПРАТЧЕТ, ТОЛКИН ИЛИ НЯКОЙ ДРУГ ФЕНТЪЗИ АВТОР, НЯМА ДА БЪДЕ НОРМАЛНО! И след това следва известно време спокойствие, през което се живее в мир и сговор. А после пак се започва: казва ми се, че трябва да направя 30 неща в рамките на пет минути и когато аз направя 25 от тях в рамките на тези пет минути, а другите просто забравя.....ееее, просто незнам как все още имам тъпанчета, защото тогава хем мама вика, хем аз викам (нещо, което през другото време се случва мнооогоо рядко - като дъжд в пустиня). Мирът настава чак когато се качим в колата и потеглим към село, но това е само относителен мир, защото по средата на пътя се сещаме, че сме забравили нещо - я фотоапарата, я нечии пуловер, я подарък, я ботушите си, я зарядното за телефона и кой е виновен? АЗ! Но да качването в колата и потеглянето има една много съществена част - натоварването на всичкия багаж в колата, а това си е същинско приключение от сорта на "Надпревара за Янки Зефир"! Татко ми хваща няколко торби, аз хващам още няколко, мама ни подава още и чак когато заприличам на найлонов човек и започна да се моля на всички богове, които знам - като се почне от Христос и се стигне до езическите - да се превърна в многоръкият Шива, защото само две ръце за толкова торби и раници не ми стигат, мама ми връчва последната и ме инструктира как първата торба в лявата ми ръка е с нещо чупливо в нея, как трябва да пазя тази, която е трета подред, как бабиния подарък не бива да се огъва, как торбата с питата е в мен и трябва да се внимава с нея и други тем подобни. И след като инструктажа приключи двамата с татко се вмъкваме в асансьора, като внимаваме да не се докосваме нито ние, нито пък (пази Боже!) да докоснем с торбите стените на асансьора (практически правим напразни опити за левитация) стигаме първия етаж и чак когато успеем да натоварим багажа в колата без да се чуе и едно "пук!" си отдъхваме. Мама слиза с кучето и остатъка от багажа, който се намества внимателно в колата, всички сядаме по седалките и проверяваме дали всичко ни е по джобовете (естествено липсите се откриват, когато сме преполовили пътя...), следва кратко оплакване, че колата пак прилича на цигански катун и чак тогава потегляме! Алилуя! Мога да спя! Проспивам целия двучасов път и когато се събудя от ободрителната дрямка съм със схванат врат. О, каква изненада! Влизаме в двора, където кучето Рино вече примира да бъде погалено и аз с един пръст подаден през дръжките на чантите, като внимавам да не правя резки движения, успявам да го погаля. Моето куче лае, като невидяло, мама носи още торби, татко също, батко слиза да помага, след него вуйчо и другия ми братовчед, вуйна през това време слага чиниите, а баба се усмихва и.... "Айде бе, пак по нощите пътувате и пристигате". Защото както винаги ние стигаме на село към 22-23 часа. Единственото ми желание е да се просна на леглото, но мама ме поглежда - демек трябва да постоя един час поне с тях (нищо, че изпитвам неистов глад за сън). После, след този един час братовчедите ми започват да спорят кой ще спи на дядовото легло, аз си взимам духалката и се оттеглям към "ледника" или стаята, където спя.
"И ето идва най-"...и не, не енай-прекрасния ден. Идва сутринта на Бъдни вечер..о, какво щастие! И е така. Наистина, защото колкото и да е невероятно се започва със закуска между мен  и двамата ми по-големи братовчеди, което е рядко срещано явление, защото поначало сме или аз и по-малкия от тях, или аз и по-големия.Докато ние закусваме е най-блаженото време на вселената. Намирам се в състояние на пълен покой, защото съм с тях, защото закусваме и се смеем както сме правили в продължение на години - само ние тримата, възрастните ги няма, защото купуват неща като ядки в последната минута и си е само наше, детско царство. Е, поне преди беше детско, сега е царство на 23,20-годишни и 17-годишна, но това не ни пречи да се вдетиняваме - замерваме се с възглавници, караме се за парче шоколад, борим се по пода облечени само по пижами, гледаме "Сам вкъщи" незнам коя част, за незнам си кой път, а до нас печката бумти, ли бумти. После се опаковаме с якета, но без шалове и шапки, понеже все пак сме на село, което се намира в Тракия и не е арктическа зима и отиваме на разходка с кучето Рино №3. Това си е наша традиция - още от малки, когато бях на три или четири, а старонемската овчарка Рино беше по-висока от мен се хващахме и тръгвахме към ореха на върха на хълма, където стояхме с часове и мятахме пръчки, за да ги гони Рино или просто гледахме към завоя, дали си идват нашите, или се замеряхме със снежни топки. Естествено от тогава има една съществена разлика - дядо ми го няма. Защото цялата тази сутрин той прекарваше с нас - всички други: баба, мама, татко, вуйчо и вуйна отиваха в града, а той оставаше с нас, за да събуди, а после да ни почете. И естествено рано или късно рая свършва - нашите си идват и се започва. Баба прави нещо долу в кухнята и аз правя тигели от горе до долу, за да нося олио, захар, брашно или нещо друго. Братовчедите ми са запратени на заточение да секат дърва, понеже баба долу ги гори на поразия. Мама се изнервя за нещо и аз го отнасям, вуйна се ядосва и батковците и те го отнасят, всъщност който и да е се ядосва и ние го отнасяме. След това братовчедите ми биват изпратени да купуват нещо и изчезват за часове и....го отнасям само аз. Следва опаковането на подаръците, което си е чисто удоволствие, докато не дойде мама и не каже: "Маме, на тоя подарък този ъгъл не трябва ли да е от другата страна?" или "Като върши нещо, върши го както трябва, виж тук хартията се е разкъсала" и при поя опит да обясня, че там ще има панделка и че хартията си е била скъсана, понеже Бог ми е свидетел, че наистина е било така ми се заявява "Ами, хайде де! По-бързо и друга работа има в тая къща!".  Най-накрая се оправям с подаръците ииииии....отивам да украсявам къщата. "Тоя венец е накриво", "Бабе, тия лампички трябва ли да са там? Я ги премести", "Дечко, тия лампички (същите от горното изречение, заради които съм драпала по прозореца 10 минути) я ги сложи на стената", "Елхата нещо не ми харесва", "Тоя гирлянд нещо ми е скрит там, я го дай по насам" Ах, как мразя да украсявам къщата! Правя триста тигела, катеря се къде ли не, ръцете ми свършват целите в лепило и накрая мама казва: "Хубаво е!". Хубаво е?!? Само хубаво? При което влиза вуйчо (о, този мой вуйчо!) оглежда навсякъде, засмива се, потупва ме по рамото и казва: "Идеално е, а сега ела ми помогни да оправим фризера с баща ти, че утре няма да има място за прасето, а братовчедите ти се затриха пак някъде". И след като фризера е оправен, братовчедите ми се връщат и масата е наредена се започва голямото "Ае, аз с какво щях да съм облечен?". Ако питаш вуйчо ми може и да си е и  с камуфлажните панталони и пуловера, татко ми с гащиризона, аз по анцуг и тениска, а братовчедите ми по потник и дънки. И настава Армагедон! "Ама как така ние днес за какво ги гладихме тия дрехи!" - хорово от мама и вуйна. При което аз съм искрено възмутена. Те да са гладили? Ко?!? Не! Пича над дъската за гладене бях аз. Минават 10 минути, през които се спори  и накрая всички сме облечени в каквото са решили мама и вуйна, баба прекажда масата и........се започва разграбването на масата. Честно ако ни види човек ще си помисли, че храна не сме виждали. И после към 12:00ч. по семейна традиция, поставена с моето навършване на три години, се раздават подаръците. Батко си нахлузва една маска на Дядо Коледа, аз си връзвам косата и нахлузвам една червена шапка с две плитчици отстрани и се започва. "Застани до батко си, а така, не по-наляво, а перф.. не, по надясно, а идеално!", "Снимай подаръците" Накрая след половин часово снимане имаме снимки за цял албум и чак това започва същината на нещата, а именно раздаването на подаръците. Което е съпроводено с още повече снимки. Накрая всеки получил подаръка си отиваме да посрещнем коледарите. Пеят и накрая баба казва: "Сега най-малкото момиче в къщата ще ви даде питата". В първия момент стоя и не мърдам и после осъзнавам...В СЕМЕЙСТОВОТО АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНОТО МОМИЧЕ! При което батко ми се изправя и "Бабо,не си права. Момичето трябва да даде питата на момчето, в което е влюбена и за което иска да се омъжи" Ъъъъъц баба дава заден, подава им питата, ракията и гевреците и ги изпращаме по живо по здраво. Аз си отдъхвам, а батковците застават зад мен, поглеждат баба и: "Начи бабе, ако ще я женим, ние на такива не я даваме, щото ги познаваме, пък и да не ги...абе, просто не ни води такъв, че ще имаме труп" (последното е към мен и е последвано от солидна доза смях). След това всеки по стаите и се потъва в сън.
Сутринта идва с коленето на прасето.Ден за миене на чиний, варене на кафе и гледане на коледни филми поне за мен. Денят минава без викове, понеже всички са заети и накрая се опакова месо, а моя милост пише бележки за същото това месо.
На другия дене голямото потегляне. Започва грандиозното товарене и честно казано (всички богове са ми свидетели) с баща ми проявяваме сериозна артистичност  и  доказваме, че можем да редим пъзели докато нареждаме багажника така, че да побере всичко без да пада нищо. Накрая потегляме. И щом се приберем единствената ми мечта е да си легна, което ако сме се прибрали към 22:00, значи че си лягам към 24:00 тонове багаж.
Истината е, че да се съберем е най-хубавото нещо на земята. И макар че е съпроводено  от много щуротии и глупости е най-хубавото нещо на Земята. И макар че надали си е проличало аз обожавам семейството си.

Hit the road now!

Elvira