Първо държа да отбележа, че ходенето на море (като за всяко дете) значеше много забавление, захарен памук, синджирлий (по известни на българското население като люлки на синджири, но за нас на по-кратко бяха синджирлий), влакче "на ужасите" (защото освен във Варна, където влакчето прави лупинг, другите, които се движат напред и назад...някак никак не ме плашат) и други такива.
Всичко започваше на село...първите години ходехме без братовчед ми, но повечето бяхме с батко ми + една година, когато бяхме и с двамата ми по-големи братовчеди. Та да всичко започваше на село, когато родителите ми дойдеха да ни вземат. Ден преди това баба вече беше наредила динята (повечето случай не само един брой), пъпеша, доматите+краставиците в мазето, в хладилника стоеше готова бройка яйца (тя започваше да се събира отрано и беше забранена територия - искаш пържени яйца? Ще чакаш да снесат кокошките нови.), задължително се взимаха и чушки. В деня, когато нашите трябваше да пристигнат бяхме на щрек -да чуем шума от колата или лая на кучето и от невнимание, когато баба ни дадеше нещо се случваше да го изтървем, иначе казано ставахме невнимателни, разсеяни и баба ни гонеше от вкъщи. Карахме колела, правехме глупости...общо взето убивахме време и така по някое време нашите пристигаха. Лягахме да спим и...не че аз и толкова спях де...случваше ми се да бутам батко ми през пет минути и да го питам: "Батко, ти нали ще ме научиш да ловя рачета?!". Естествено, за да го оставя да спи той отговаряше да,да и заспиваше за..пет минути, защото аз пак задавах някакъв въпрос. Сутринта се започваше трескаво товарене на колата със багаж и тръгване. Искам да отбележа, че ситуацията в колата беше следната и беше безкрайно интересна:отпред са мама и тати, в краката на мама има торби със разни неща(храна за изпът примерно) - там положението е леко. Тъй като багажникът е пълен до пръсване отзад се оказват два сака с дрехи да речем, някакви торби, чадъра, който стърчи навътре и естествено ние двамата с батко ми. Пътуването до морето си беше приключение, защото нямаше как да мине без караница между мен и батко ми. "Махни си крака от лицето ми!" "А къде да го сложа, като твоите са върху врата ми!" беше обичайно за нас понеже по някое време ние решавахме, че трябва да легнем. При този случай мама се обръщаше към нас и раздаваше мълниеносно правосъдие в следствие на което и двамата се оказвахме в седнало положение в двата края на седалката. По някое време се чуваше тръшкане "Искам до тоалетната вечеееее!" най-често от мен след като с батко ми си повтаряли от около двадесет минути един на друг, че ни се ходи до тоалетната. Повтаряхме си го един на друг, ама не казвахме на нашите, а се разсейвахме взаимно, докато положението не станеше нетърпимо и тогава, понеже батко ми можеше да търпи още, аз наддавах боен вик. Естествено спирането на бензиностанцията беше съпътствано с купуването на нещо: я чипс, я солети, я нещо сладко... и пътуването продължаваше. Държа да отбележа, че през целия си живот не съм виждала нещо по-гнусно от някой тоалетни по пътя... В колата имахме касетофон и когато ми доскучаеше започвах да мрънкам да пуснат касетки....касетката биваше пусната и тук наставаше един спор. Аз пеех, а батко ми беше постоянно: "Ани, млъкни!", "Ани, пееш фалшиво!" в отговор на което аз запявах още по-силно. Някъде на около 100 километра от морето ние започвахме да пеем хорово и мноого фалшиво вечната песен на братя Аргирови: "Ехехеехехееее и замирисва на мореее!" и след като сметнехме, че не сме се изложили достатъчно..."Пляс, пляс педалите водно колело!". Ммм дааа, след като млъкнехме започвахме да играем на нещо с мама, а тати се ползваше като жокер. Пътуването минаваше спокойно докато не се видеше табела, че до крайната ни дестинация (Черноморец, Царево или нещо такова да речем) остават 50 километра, когато се започваше с "Виждам морето!"(Отговор: Опасявам се, че това е язовир..), "Мирише ми на море!" (Отговор:Да, да мирише на застояла вода!), "Това там нашата табела ли е?" (Не, имаме още 20 километра) и най-често задавания и най-мразен от родителите "Още колко ни остава?" - редувахме се да го задаваме. Най-накрая се стигаше до мястото и ако имаше две единични легла се започваше караницата кой на кое легло ще е. И така след като се настаняхме си нахлузвахме банските и отивахме на плаж. Плажът почти винаги беше отдалечен от мястото, където спяхме и до там се стигаше с кола, пък и ние не стояхме на един плаж. Редовният номер беше да се забрави нещо като тръгваме за първи път към плажа и това нещо беше дюшек, надуваема възглавница или нещо такова. Случвало се е да се губя всичко на всичко два пъти по родното море: първия път отивах да си взема геврек и сред многото еднакви чадъри загубих нашия, а втория просто ме забравиха....е, не беш ама карай! Царевицата на плажа или "кукуруза на Пенелопе Круз" никога няма да забравя.
Общо взето морето през моя поглед е нещо уникално изпълнено с много спомени и шантави емоции. И макар че не съм ходила там от около четири години съм сигурна, че то си е все същото синьо, необятно, красиво и...очакващо моето завръщане, надявам се!
Хей, море, не знам дали момчето, което говори с морето се е завърнало при теб и от мъж, който е забравил детското в себе си пак е станал дете....Но ти обещавам, че когато се върна при теб...ще оставя на половината път до теб всичко пораснало.
P.S. Липсваш ми, море...
Всичко започваше на село...първите години ходехме без братовчед ми, но повечето бяхме с батко ми + една година, когато бяхме и с двамата ми по-големи братовчеди. Та да всичко започваше на село, когато родителите ми дойдеха да ни вземат. Ден преди това баба вече беше наредила динята (повечето случай не само един брой), пъпеша, доматите+краставиците в мазето, в хладилника стоеше готова бройка яйца (тя започваше да се събира отрано и беше забранена територия - искаш пържени яйца? Ще чакаш да снесат кокошките нови.), задължително се взимаха и чушки. В деня, когато нашите трябваше да пристигнат бяхме на щрек -да чуем шума от колата или лая на кучето и от невнимание, когато баба ни дадеше нещо се случваше да го изтървем, иначе казано ставахме невнимателни, разсеяни и баба ни гонеше от вкъщи. Карахме колела, правехме глупости...общо взето убивахме време и така по някое време нашите пристигаха. Лягахме да спим и...не че аз и толкова спях де...случваше ми се да бутам батко ми през пет минути и да го питам: "Батко, ти нали ще ме научиш да ловя рачета?!". Естествено, за да го оставя да спи той отговаряше да,да и заспиваше за..пет минути, защото аз пак задавах някакъв въпрос. Сутринта се започваше трескаво товарене на колата със багаж и тръгване. Искам да отбележа, че ситуацията в колата беше следната и беше безкрайно интересна:отпред са мама и тати, в краката на мама има торби със разни неща(храна за изпът примерно) - там положението е леко. Тъй като багажникът е пълен до пръсване отзад се оказват два сака с дрехи да речем, някакви торби, чадъра, който стърчи навътре и естествено ние двамата с батко ми. Пътуването до морето си беше приключение, защото нямаше как да мине без караница между мен и батко ми. "Махни си крака от лицето ми!" "А къде да го сложа, като твоите са върху врата ми!" беше обичайно за нас понеже по някое време ние решавахме, че трябва да легнем. При този случай мама се обръщаше към нас и раздаваше мълниеносно правосъдие в следствие на което и двамата се оказвахме в седнало положение в двата края на седалката. По някое време се чуваше тръшкане "Искам до тоалетната вечеееее!" най-често от мен след като с батко ми си повтаряли от около двадесет минути един на друг, че ни се ходи до тоалетната. Повтаряхме си го един на друг, ама не казвахме на нашите, а се разсейвахме взаимно, докато положението не станеше нетърпимо и тогава, понеже батко ми можеше да търпи още, аз наддавах боен вик. Естествено спирането на бензиностанцията беше съпътствано с купуването на нещо: я чипс, я солети, я нещо сладко... и пътуването продължаваше. Държа да отбележа, че през целия си живот не съм виждала нещо по-гнусно от някой тоалетни по пътя... В колата имахме касетофон и когато ми доскучаеше започвах да мрънкам да пуснат касетки....касетката биваше пусната и тук наставаше един спор. Аз пеех, а батко ми беше постоянно: "Ани, млъкни!", "Ани, пееш фалшиво!" в отговор на което аз запявах още по-силно. Някъде на около 100 километра от морето ние започвахме да пеем хорово и мноого фалшиво вечната песен на братя Аргирови: "Ехехеехехееее и замирисва на мореее!" и след като сметнехме, че не сме се изложили достатъчно..."Пляс, пляс педалите водно колело!". Ммм дааа, след като млъкнехме започвахме да играем на нещо с мама, а тати се ползваше като жокер. Пътуването минаваше спокойно докато не се видеше табела, че до крайната ни дестинация (Черноморец, Царево или нещо такова да речем) остават 50 километра, когато се започваше с "Виждам морето!"(Отговор: Опасявам се, че това е язовир..), "Мирише ми на море!" (Отговор:Да, да мирише на застояла вода!), "Това там нашата табела ли е?" (Не, имаме още 20 километра) и най-често задавания и най-мразен от родителите "Още колко ни остава?" - редувахме се да го задаваме. Най-накрая се стигаше до мястото и ако имаше две единични легла се започваше караницата кой на кое легло ще е. И така след като се настаняхме си нахлузвахме банските и отивахме на плаж. Плажът почти винаги беше отдалечен от мястото, където спяхме и до там се стигаше с кола, пък и ние не стояхме на един плаж. Редовният номер беше да се забрави нещо като тръгваме за първи път към плажа и това нещо беше дюшек, надуваема възглавница или нещо такова. Случвало се е да се губя всичко на всичко два пъти по родното море: първия път отивах да си взема геврек и сред многото еднакви чадъри загубих нашия, а втория просто ме забравиха....е, не беш ама карай! Царевицата на плажа или "кукуруза на Пенелопе Круз" никога няма да забравя.
Общо взето морето през моя поглед е нещо уникално изпълнено с много спомени и шантави емоции. И макар че не съм ходила там от около четири години съм сигурна, че то си е все същото синьо, необятно, красиво и...очакващо моето завръщане, надявам се!
Хей, море, не знам дали момчето, което говори с морето се е завърнало при теб и от мъж, който е забравил детското в себе си пак е станал дете....Но ти обещавам, че когато се върна при теб...ще оставя на половината път до теб всичко пораснало.
P.S. Липсваш ми, море...
Hit the road now!
Elvira
Няма коментари:
Публикуване на коментар