Помня, когато хващах гуменките/маратонките/най-често джапанките си в ръка и хуквах да играя. Нахлузваш на един крак чорап, докато скачаш с другия и когато излезеш на тротоара вече си връзваш обувките. Играеш от сутрин до вечер, по обяд - в най-голямата жега - се прибираш или се криеш под липите или орехите и се клепаш с кал, понеже играеш на готвач. Времето се измерваше по това колко е горещо, понеже да носиш часовник на китката си беше нещо ненужно, а и защото на кой му пука колко е часа? Нали ако си на същата улица баба ще те викне за обяд, а ако си по далеч от съседка на съседка и пак ще разбереш (чудо голямо, ако е с един час закъснение, само едно конско). Не съм прескачала огради, за да си крада плодове. Беше нужно просто да се качиш на оградата, да се протегнеш и да започнеш движението дърво-плод-уста-дърво. По цял ден не се прибираш и се тъпчеш с дуди,от което винаги полилавяваш, понеже черната дуда е по-хубава от бялата естествено, и недай Боже ако в селото има само една узряла дуда на кръст....всички разбират откъде си "крал"; праскови, кайсии..виж, ако искаш ягоди вече трябва да влезеш в чуждата градина, ама нали ягоди има и у нас....И така лято, след лято...Ставаш и закусваш с попара от домашно прясно мляко и бисквити "Закуска", защото "те са най-хубави бабе, нека вземем от тях"! И после се мяташ на колело и драсваш..черни пътища, царски пътища, буренясали пътища, наводнени пътища, "забранявам ви да карате оттам" пътища - всичко сме оръшкали. горната чешма...по цял ден напред-назад..май нямахме спирка. Бутилки с вода не се носеха...нужда нямаше, защото чешми има доста и в селото и извън него - вторите естествено ни бяха забранени, но кой го грее?! Баба даваше по два лева на батко и мен - не за сериозна храна, освен ако не броим сладолед или чипс за такава. Връщахме се с олющени колена и лакти, страшно изморени и със спомени, които никой не може да замени. Играехме на дама под липа пред вкъщи, "готвехме" отзад при гаража, нищо че имаше стъкла (с богатото си въображение ги превръщахме в чиний или вълшебни огледала и портали) и ставаше течение (не че ние го забелязвахме, ама на така казваше баба...). По някое време братовчед ми драсваше нанякъде с колелото и приятелите си и аз с моя акъл и една приятелка решавахме, че ще ги следим... Имаше дни, в които баба отиваше до града с колата, защото баба можеше да кара кола и ѝ доставяше удоволствие, и отгоре на всичко караше с такава скорост, че ѝ казваха Шумахер. Та когато отидеше до града за нас наставаше рай..не че нямахме задължения, но често ги забравяхме: оставяхме пуйките (фитките, както казват на село) на дъжда без да искаме, забравяхме да полеем нещо...забравяли сме себе си под дъжда дори и накрая свършвахме с конско, но с уникални спомени...
Така минаваше ден след ден, след ден, седмица след седмица, лято след лято и зима след зима. В паметта ми се редят спомен след спомен, преживяване след преживяване, усмивки след усмивки.
Hit the road now!
Elvira
Няма коментари:
Публикуване на коментар