Последният първи учебен ден....

15-ти септември...началото на учебната година. Ужасът на всички ученици. Или пък щастието. А може би и двете. Защото виждаш приятели, които не си виждал от месеци и защото започват класни, контролни, входни, уроци...И тогава осъзнавам....че това е последната ми учебна година. От една страна...лошо няма - махам се от забутаната българска учебна система до дванадесети клас. Ура! От друга обаче....край на безгрижните дни и подреденото ежедневие. Защото, о, да ходиш на училище е толкова лесно! Наясно си в колко започваш и в колко свършваш, познаваш пътя до там и обратно, знаеш какви неща имаш да правиш...елементарно ежедневие, което е въпрос на елементарна магия. Дали ще ми липсва? Отговорът е положителен. 

Когато бях седми клас се изправих пред ужаса да се махна от едно познато място и да отида на място, което не познавам. Не познавах хората там, нито района, нито училището, общо взето нищо. Бях ходила до там един единствен път - на деня на отворените врати и ми се видя невъзможно малко - бях свикнала на широко. Старото ми училище беще СОУ, а те не се славят с малките си размери или поне съдя за това от моя опит. Когато отидох в новото си училище се ужасих - беше и все още е с размера на кибритена кутийка - салона беше миниатюрен, двора беше не особено голям....стайте бяха....меко казано тесни и може би най-големият ми ужас...бяха розови! Мразя розово! НЕНАВИЖДАМ ГО! Стоях на прага и си мислех: "Господи, къде попаднах?!". Като оставим настрана дребните размери на...всичко и физкултурният салон, които беше толкова малък, че беше заврян в мазето, второто нещо, което ме ужаси беше липсата на хранителни магазини или супермаркети около училището. Така става когато свикнеш до училището ти да има пазар - имаше цветарски магазин, хранителен, "Форнети", пицария, дюнери...И поради тази причина смятах, че навсякъде е така. Представете си учудването ми, когато открих, че видиш ли около училището ми има само два/вече три магазина, някакво павилионче, едно кафене, на което ние викаме "Френското кафене" или просто "Френското" и една турска сладкарница (правят невъзможно вкусни неща), която за по-кратко наричаме "Турското" (за последните две разбрахме мааалко късно). И така постепенно се научих да обичам мястото, където прекарах последните четири години. В началото ми беше странно - бях свикнала да си ходя до вкъщи пеша, сега сменях два тнаспорта; бях свикнала да се прибирам вкъщи за петнадесет минути, сега го правех за тридесет. Шегувах се, че идващите пет години ще минат бавно и флегматично като охлюв, а те отлетяха, сякаш внезапно повяти от вятър...

Днес, когато застанах на прага се замислих колко много ще ми липсва, колко хубави, дебилни, забавни, плашещи и излагащи моменти съм имала. Пред погледа ми прелетя всяко тържество, за чиято организация съм помагала, тичането като луд, за да намериш някой учител, надпреварването да вземеш по-хубавата мултимедия, стоенето до три часа следобед, за да довършиш някой проект...и осъзнах, че това са последните ми девет месеца на това място. Осъзнах, че догодина на петнадесети септември няма да дойда пак тук, няма да прекрача същия праг, няма да видя същите учители, които толкова обичам, няма да чуя познатия дразнещ звънец. И все пак бях щастлива, че се връщам на мястото, което за мен се превърна в нещо като Обетована земя през последните години - там имах време да чета книги, да се смея с приятелки, да се смея и с учители....Имаше една картинка, че клетката кибрит е 5 стотинки, тубата бензин е 10 лева, а да видиш как училището ти гори е безценно...сега осъзнавам, че това е правено от някой, който определено не е бил на петнайсти септември в дванайсти клас - да, сигурна съм, че и тази година ще го казвам, но никога няма да го мисля. Когато бях в осми клас господинът ми по Философия, който тогава не ми преподаваше, влезе при нас и ни каза да се събудим малко (понеже беше рано сутринта и всички дремехме), защото времето ще отлети бързо и ще изглеждаме като сегашните дванайсетокласници, които седят по чиновете и гледат празно бялата дъска. Даже ни заведе и ни ги показа - помислих си, че това е толкова далеч. 

Днес на прага на дванайсти клас, на последния ми петнайсти септември, си обещавам, че няма да изглеждам като тях, че ще изкарам поредната весела година, че ще се смея, че ще тичам по коридорите за мултимедия, че ще е както винаги е било, защото го заслужавам, защото учителите го заслужават. И накрая ще си тръгна с усмивка оттам, под ръка с хубавите спомени, с трезв ум, сигурна, че учителите там ме обичат, че аз обичам тях, че класа ми, колкото и да беше разхайтен и неорганизиран си беше моя клас, с моите идиоти, с моите приятели и  напълно готова да прекрача един друг праг, който ми е също толкова непознат, колкото ми беше и този преди четири години. И ще го направя не защото трябва, а защото мога, защото освен на всичко останало това училище, и в частност уникалната ми класна, ме научи да вярвам в себе си, да познавам възможностите си и винаги да се целя ако може по-високо от най-високото.

Hit the road now!

Elvira

С деца на море...от гледната точка на едно порастващо дете

Морето, поне за мен, винаги е значело забавление, пясък, слънце, вода...и виковете на мама по мен  и братовчед ми. Е, не винаги е имало викове, но винаги е имало нещо, с което да се запомни и това море.

Първо държа да отбележа, че ходенето на море (като за всяко дете) значеше много забавление, захарен памук, синджирлий (по известни на българското население като люлки на синджири, но за нас на по-кратко бяха синджирлий), влакче "на ужасите" (защото освен във Варна, където влакчето прави лупинг, другите, които се движат напред  и назад...някак никак не ме плашат) и други такива.
Всичко започваше на село...първите години ходехме без братовчед ми, но повечето бяхме с батко ми + една година, когато бяхме и с двамата ми по-големи братовчеди. Та да всичко започваше на село, когато родителите ми дойдеха да ни вземат. Ден преди това баба вече беше наредила динята (повечето случай не само един брой), пъпеша, доматите+краставиците в мазето, в хладилника стоеше готова бройка яйца (тя започваше да се събира отрано и беше забранена територия - искаш пържени яйца? Ще чакаш да снесат кокошките нови.), задължително се взимаха и чушки. В деня, когато нашите трябваше да пристигнат бяхме на щрек -да чуем шума от колата или лая на кучето и от невнимание, когато баба ни дадеше нещо се случваше да го изтървем, иначе казано ставахме невнимателни, разсеяни и баба ни гонеше от вкъщи. Карахме колела, правехме глупости...общо взето убивахме време и така по някое време нашите пристигаха. Лягахме да спим и...не че аз и толкова спях де...случваше ми се да бутам батко ми през пет минути и да го питам: "Батко, ти нали ще ме научиш да ловя рачета?!". Естествено, за да го оставя да спи той отговаряше да,да и заспиваше за..пет минути, защото аз пак задавах някакъв въпрос. Сутринта се започваше трескаво товарене на колата със багаж и тръгване. Искам да отбележа, че ситуацията в колата беше следната и беше безкрайно интересна:отпред са мама и тати, в краката на мама има торби със разни неща(храна за изпът примерно) - там положението е леко. Тъй като багажникът е пълен до пръсване отзад се оказват два сака с дрехи да речем, някакви торби, чадъра, който стърчи навътре  и  естествено ние двамата с батко ми. Пътуването до морето си беше приключение, защото нямаше как да мине без караница между мен  и батко ми. "Махни си крака от лицето ми!" "А къде да го сложа, като твоите са върху врата ми!" беше обичайно за нас понеже по някое време ние решавахме, че трябва да легнем. При този случай мама се обръщаше към нас  и раздаваше мълниеносно правосъдие в следствие на което и двамата се оказвахме в седнало положение в двата края на седалката. По някое време се чуваше тръшкане "Искам до тоалетната вечеееее!" най-често от мен след като с батко ми си повтаряли от около двадесет минути един на друг, че ни се ходи до тоалетната. Повтаряхме си го един на друг, ама не казвахме на нашите, а се разсейвахме взаимно, докато положението не станеше нетърпимо и тогава, понеже батко ми можеше да търпи още, аз наддавах боен вик. Естествено спирането на бензиностанцията беше съпътствано с купуването на нещо: я чипс, я солети, я нещо сладко... и пътуването продължаваше. Държа да отбележа, че през целия си живот не съм виждала нещо по-гнусно от някой тоалетни по пътя... В колата имахме касетофон и когато ми доскучаеше започвах да мрънкам да пуснат касетки....касетката биваше пусната и тук наставаше един спор. Аз пеех, а батко ми беше постоянно: "Ани, млъкни!", "Ани, пееш фалшиво!" в отговор на което аз запявах още по-силно. Някъде на около 100 километра от морето ние започвахме да пеем хорово и мноого фалшиво вечната песен на братя Аргирови: "Ехехеехехееее и замирисва на мореее!" и след като сметнехме, че не сме се изложили достатъчно..."Пляс, пляс педалите водно колело!". Ммм дааа, след като млъкнехме започвахме да играем на нещо с мама, а тати се ползваше като жокер. Пътуването минаваше спокойно докато не се видеше табела, че до крайната ни дестинация (Черноморец, Царево или нещо такова да речем) остават 50 километра, когато се започваше с "Виждам морето!"(Отговор: Опасявам се, че това е язовир..), "Мирише ми на море!" (Отговор:Да, да мирише на застояла вода!), "Това там нашата табела ли е?" (Не, имаме още 20 километра) и най-често задавания и най-мразен от родителите "Още колко ни остава?" - редувахме се да го задаваме.  Най-накрая се стигаше до мястото и ако имаше две единични легла се започваше караницата кой на кое легло ще е. И така след като се настаняхме си нахлузвахме банските и отивахме на плаж. Плажът почти винаги беше отдалечен от  мястото, където спяхме и до там се стигаше с кола, пък и ние не стояхме на един плаж. Редовният номер беше да се забрави нещо като тръгваме за първи път към плажа и това нещо беше дюшек, надуваема възглавница или нещо такова. Случвало се е да се губя всичко на всичко два пъти по родното море: първия път отивах да си взема геврек и сред многото еднакви чадъри загубих нашия, а втория просто ме забравиха....е, не беш ама карай! Царевицата на плажа или "кукуруза на Пенелопе Круз" никога няма да забравя.
Общо взето морето през моя поглед е нещо уникално изпълнено с много спомени и шантави емоции. И макар че не съм ходила там от около четири години съм сигурна, че то си е все същото синьо, необятно, красиво и...очакващо моето завръщане, надявам се! 
Хей, море, не знам дали момчето, което говори с морето се е завърнало при теб и от мъж, който е забравил детското в себе си пак е станал дете....Но ти обещавам, че когато се върна при теб...ще оставя на половината път до теб всичко пораснало.
P.S. Липсваш ми, море...  

Hit the road now!

Elvira

Когато "Отивам да играя", значеше навън

Въпреки че пространството бъка от подобни писаници....
Помня, когато хващах гуменките/маратонките/най-често джапанките си в ръка и хуквах да играя. Нахлузваш на един крак чорап, докато скачаш с другия и когато излезеш на тротоара вече си връзваш обувките. Играеш от сутрин до вечер, по обяд - в най-голямата жега - се прибираш или се криеш под липите или орехите и се клепаш с кал, понеже играеш на готвач. Времето се измерваше по това колко е горещо, понеже да носиш часовник на китката си беше нещо ненужно, а и защото на кой му пука колко е часа? Нали ако си на същата улица баба ще те викне за обяд, а ако си по далеч от съседка на съседка и пак ще разбереш (чудо голямо, ако е с един час закъснение, само едно конско). Не съм прескачала огради, за да си крада плодове. Беше нужно просто да се качиш на оградата, да се протегнеш и да започнеш движението дърво-плод-уста-дърво. По цял ден не се прибираш и се тъпчеш с дуди,от което винаги полилавяваш, понеже черната дуда е по-хубава от бялата естествено, и недай Боже ако в селото има само една узряла дуда на кръст....всички разбират откъде си "крал"; праскови, кайсии..виж, ако искаш ягоди вече трябва да влезеш в чуждата градина, ама нали ягоди има и у нас....И така лято, след лято...Ставаш и закусваш с попара от домашно прясно мляко и бисквити "Закуска", защото "те са най-хубави бабе, нека вземем от тях"! И после се мяташ на колело и драсваш..черни пътища, царски пътища, буренясали пътища, наводнени пътища, "забранявам ви да карате оттам" пътища - всичко сме оръшкали. горната чешма...по цял ден напред-назад..май нямахме спирка. Бутилки с вода не се носеха...нужда нямаше, защото чешми има доста и в селото и извън него - вторите естествено ни бяха забранени, но кой го грее?! Баба даваше по два лева на батко и мен - не за сериозна храна, освен ако не броим сладолед или чипс за такава. Връщахме се с олющени колена и лакти, страшно изморени и със спомени, които никой не може да замени. Играехме на дама под липа пред вкъщи, "готвехме" отзад при гаража, нищо че имаше стъкла (с богатото си въображение ги превръщахме в чиний или вълшебни огледала и портали) и ставаше течение (не че ние го забелязвахме, ама на така казваше баба...). По някое време братовчед ми драсваше нанякъде с колелото и приятелите си и аз с моя акъл и една приятелка решавахме, че ще ги следим... Имаше дни, в които баба отиваше до града с колата, защото баба можеше да кара кола и ѝ доставяше удоволствие, и отгоре на всичко караше с такава скорост, че ѝ казваха Шумахер. Та когато отидеше до града за нас наставаше рай..не че нямахме задължения, но често ги забравяхме: оставяхме пуйките (фитките, както казват на село) на дъжда без да искаме, забравяхме да полеем нещо...забравяли сме себе си под дъжда дори и накрая свършвахме с конско, но с уникални спомени...
Така минаваше ден след ден, след ден, седмица след седмица, лято след лято и зима след зима. В паметта ми се редят спомен след спомен, преживяване след преживяване, усмивки след усмивки. 

Hit the road now!

Elvira