Завинаги

Завинаги...звучи толкова...толкова постоянно, толкова обичано. Дава ти сигурност, че нещо няма да свърши, че този, изрекал думите ще е винаги до теб. Има дни обаче, когато това завинаги звучи преходно и заменимо, сякаш отмира и изчезва. Има дати, когато завинаги изглежда като купчинка прах пред прага на времето и е просто дума, която се изличава с махване на ръка. 
14.03. В календара ми датата е заградена с най-черния нюанс на черното, а предшестващата я е сивкава. Наближи ли 14 март светът е черен, сивкав и ахроматичен. Става ми тъжно и начумерено и причината е точно една. На 14.03. преди четиринадесет години дядо ми почина. Казват, че болката минава и започваш да  дишаш по-леко с времето, че всичко претръпва и рано или късно се оправяш. Но хората пропускат да кажат друго: болката не изчезва. Тези рани не се лекуват, те продължават да живят в теб. Не ти олеква, не спираш да плачеш и на моменти гледаш към небето и задаваш мълчаливият въпрос: "Дядо, там ли си?". Спираш да очакваш отговор, някъде след първата-втората година, когато осъзнаеш, че всъщност от небесата няма да падне ярка бяла светлина и в нея да застане този, който толкова чакаш. Въпреки това продължаваш да вярваш...и да му говориш, да задаваш въпроси и да се чудиш дали си разочаровала, дали се гордее с теб, дали знае надеждите и мечтите ти. Защото, нали все пак отгоре мъртвите виждат всичко? Истината е, че свикваш. Свикваш с болката. Свикваш с липсата. С насълзените очи на хората, които обичаш когато дойде Датата. Свикваш да се свиваш и да умираш по няколко пъти в този ден, защото някой ти липсва много, много. Постепенно се научаваш да се смееш. Аз се научих. Защото дядо обичаше да се смее.И така си го спомням. Макар че, когато си бил едва на шест, когато Жътварят ти е отнел някого, живееш с реалността, че постепенно го забравяш. Страшната истина е, че се забравя. Първо за дребните детайли - оттенъкът на смеха, тембърът на гласа, после идват цвета на косата и очите, как звучи гласа му като цяло. Накрая започва да се изличава и образът - формата на очите, точния нюанс, усмивката. Заради това хората слагат снимки навсякъде. Опитват се да задържат спомена, като последна инстанция. Опитват се чрез снимките да запазят поне спомена, въртят касетки със звукозаписи отново и отново в опит да уловят тембъра, звука на смеха. В нещастен опит да не забравиш, защото истината е, че понякога след като спреш касетката или оставиш снимката всичко изчезва сякаш не го е имало. Не забравяш никога спомените обаче - не забравяш, че дядо ти си е играл с теб, не забравяш, че ви е возил с батковците и немската овчарка Рино в Ладата с еделвайс на скоростния лост. И винаги я има мама, която да ти разкаже още нещо, история, която тя помни от своето детство, история, свързана с теб, която ти не помниш. И винаги я има баба, за да ти каже как са се запознали и как дядо ти се е разхождал из селото възседнал вран кон и как всички са го уважавали понеже е бил ветеринарят на селото. А ти стоиш и слушаш и мълчиш. И се радваш, че има някой, който да ти разкаже. И си мислиш какво ли би било ако още беше жив? А в същото време ти се плаче. Има болки, които никога не минават, има спомени, които остават в съцето ти и живеят там, поддържайки по този начин и въпросният човек жив. Постепенно си изграждаш пътища от спомени, по които да вървиш и да си спомниш човека, който си загубил. Съединяваш разкази и легенди и ги превръщаш в малка вселена, населена с гори и чудни същества, с приказки. И слагаш спомените вътре - от тях израстват горите, те са чудните същества. Остават спомените. След всичко, след сълзите и болката, която не минава, остават те. И когато те боли се разхождаш там и се усмихваш сам на себе си. А после се прибираш и се наплакваш. Плачът помага, честно казано. Олеква, поне донякъде. И тогава отиваш и заставаш до баба си, до майка си, до всички, които имат по-ясен спомен за него от теб и питаш какъв е бил, за да ти разкажат отново историйте, които вече знаеш наизуст.  И тогава се сещащ за думичката "завинаги". В такива моменти "завинаги" носи само болка и сълзи...и е преходна. Защото всичко е преходно - камъните се рушат, дърветата умират...а човекът става на прах. Прах при прахта, пепел при пепелта. И заедно с тях и преходното "завинаги", което едновременно е и непреходно. Защото ако споменът се предава, ако човекът продължава да живее в сърцето ти то той е вечен. Завинаги е странна думичка. Толкова малка, а на нея залагаме толкова много...накрая от нея могат да останат само спомените, които пак са вид завинаги.
Четиринадесети март никога няма да ми е весел. И с моя късмет навярно ще взема да се омъжа на същата дата...Въпреки това се смея, защото дядо ми не обичаше хората около него да плачат. Заради това разказваше вицове, заради това и той се смееше. Дядо беше уникален. И винаги ще живее вътре в мен, в сързето и спомените ми. Дали ми липсва? Винаги. Дали плача? Понякога. Намирам своите начини да не го забравя, да продължа моето си завинаги. Понякога се чудя дали ме гледа и си мисли колко съм пораснала? Дали се гордее с мен? Дали съм го разочаровала? Няма да получа отговорите на тези въпроси. Но виваги ще го помня засмян и весел, разказващ вицове и обичан от всички. И това е моето завинаги и то е въпрос на магия.

Hit the road now!

Elvira

Да те принудят да четеш

Все по-често, откакто навърших възраст, на която вече можех да осъзнавам поне от малко малко значението на някои въпроси, около мен чувам един доста често задаван въпрос: Защо децата сега не желаят да четат?
Преди някой да ми е заявил, че децата в днешно време не четат...мисля, че мога да го поопровергая. Четат, просто не четат това, което родителите и учителите им биха искали те да четат. Защото ако трябва да сме честни: нито едно дете, тийнейджър или зрелостник не става с мисълта какво удоволствие ще му достави да си прочете задължителната учебна литература. В самия израз има отблъскваща думичка: задължителна. Тя ти навява неприятни мисли за нещо, което трябва да направиш, нещо, което няма да ти е приятно, нещо, което те принуждават да направиш. А и когато на нощното ти шкафче стоят книги на Касандра Клеър, Сюзан Колинс, Тери Пратчет, Толкин, Пиърс Браун и до тях са полегнали вечните български класици Димов, Талев, Йовков, Вазов, Ботев...към кои ще протегнеш ръка? Ако ще се правим на фалшиви патриоти да, знам отговора: "Как, естествено, че вторите!". Мога да ви се изсмея. Самата аз обичам българските автори. Обичам Йовков и Елин Пелин, Вазов и Ботев, Талев ме увлича и да, чета ги с удоволствие. Но пък това лято, след като ги бях дъвкала две години усилено и още десет преди това не-чак-толкова-усилено, ги гледах накриво, дори защото ми бяха на рафта, а и си четях Марио Пузо, така че те бяха на заден план. Ставала съм свидетел на това как родители натрапват на децата си книги, които те обичат. И после се чудят защо детето им не чете?! Сериозно? Ами представете си, детето ви не харесва същият жанр или пък му е непонятно значението на думата ТКЗС или нещо, което е дори с по-остаряло значение.
 Друг е въпросът, че в момента четенето е на мода. Четеш ли книга си "cool". Еми, когато аз започнах да чета ми се подиграваха, че го правя. Звучи нереално? Запознайте се с времето преди пет-шест години. За мен четенето не е излизало от мода. Книгите, печатното слово, аромата на страниците, шумът им... всичко това е ценно. Четенето изобщо някога излизало ли е и ще излезе ли от мода? Не, вижда ми се малко невъзможно, имайки предвид, че дори за да водиш нормален разговор с друго човешко същество, трябва да си прочел новините.
Сега ще напиша една дума, един глагол, който всички спрягаме откакто сме били първи клас. Чета. Четеш. Чете. Четем. Четете. Четат. Научаваш думата още като малък, когато мама ти чете приказки. Чуваш я назидателно: "Чети, заради това...", "Чети, защото ще ти трябва...", "Чети!", "Чети...", "Чети...". Разбираш я едва когато прочетеш книга с удоволствие за първи път. Смееш се на неща, които четеш във Facebook, говориш за новини, за които четеш в Интернет. Четенето като глагол и като дейност няма да умре, защото без него не можем.
Искам да  уточня нещо, което ще се види невероятно. Когато бях малка НЕ обичах да чета. Да, действително имаше период, когато не исках да чета, но не обичах да чета литературата давана от училише. Знаете "Мери Попинз", нали? Естествено, всеки я знае. Книгата се изучава (по мои спомени) в IV клас. Взех я от библиотеката и три седмици я гледах сърдито, защото трябваше да я чета. Сега е една от любимите ми книги. Но аз съм инат. Можете ли да си представите колко време му трябва на едно инатливо хлапе да си признае, че книгата му харесва? Мнооооого. Да те карат да четеш е скучно. Да четеш защото искаш....аааа, виж това вече е друго. То е магия!
Така че нека погледнем нещата така - ние от моето поколение, които бяхме подложени на мъчението да слушаме как не се отлепяме от компютрите, децата, които тепърва растат, малките, на които им се четат приказки. Обичаме да четем. Прост факт. Обичаме да ни четат. Защото е хубаво. Да, не всеки обича да чете. Просто не е за всеки. НО има още хора, които са млади и не четат, защото така са "cool" - четат защото има харесва, още ценим и обичаме печатното слово. И не само заради баналните думи - четенето е магия, четенето е прозорец към други вселени, въпреки че то е и това, не само защото народ без история няма бъдеще. Четем, защото сме намерили в книгите опора в трудни моменти, четем, защото написаното ни размива, четем, защото четенето ни различа. Четем ,защото в четенето има нещо романтично и леко отживяло, особено в хартиената книга, защото четенето в дъждовен ден с чаша чай в ръка е успокояващо и красиво. И всичко това е което го прави толкова магическо!
Да те принудят да четеш е светотатство, хубаво би било да е и незаконно. Като купуването и продаването на гласове и всички тези неща, които по принцип са забранени. Знаете ли на колко деца им се е убило така желанието да четат? Няма статистика. И вярвайте ми, не искаме да има, защото ще се ужасим.

Hit the road now!

Elvira

Бъдете горди с родителите си. Те го заслужават

Пиша това, защото осъзнах, че познавам много хора, които не се гордеят с родителите си. Дали заради работата им или заради образованието им. А нямат право на това. Проблемът е, че примерът, който собствените им родители им дават е точно този: самите те не се гордеят с професията си. И наистина, може и да има една-две професии, чиято практика е незконна, но надали вашите са се захванали точно с нея. 

Започвам с ясното съзнание, че навлизам в територия, която не се вижда всеки ден. Имам предвид, че не се обсъжда от някой на моята възраст - 19 години. Искам да кажа, че винаги съм се гордяла с родителите си. Гордея се с това какви са. Те са прекрасни, уникални и дават всичко за мен. Няма по-добри и по-прекрасни хора от тях, но така мислят всички деца, нали? Ето ги и моите доводи. Родителите ми са вишисти. Звучи странно, че започвам с този довод, но не всяко дете е с родители вишисти. И за мен това беше повод за гордост от най-ранна възраст. Заради този довод винаги съм знаела, че имам да оправдавам високи очаквания. 

Вашите са вишисти? Автоматично вие се броите за нещо като ходещ вундеркинд или ви смятат са по-умни от останалите деца. Което е шантаво. 

И двамата не работят това, което са завършили. И тук идва центърът на въпроса. Баща ми е завършил География, работи като автомонтьор. И винаги съм била горда с това. Не звучи странно, нали?  Когато са ме питали защо баща ми работи това, отговорът винаги е бил лесен. Когато е завършил е преподавал, но парите, които и тогава, и сега се дават на учителите, не са златна мина. Затова се е захванал с коли, а и му доставя удоволствие. Към момента баща ми е способен да оправи всичко - кола, лодка, колело, от моя гледна точка баща ми би могъл да поправи и ядрен реактор. Знам, че за това се изисква диплома, но пък аз все пък съм му дъщеря. Логично е да вярвам, че може всичко. Покрай стоенето в сервиза, когато съм била малка знам как изглеждат гумите отвътре, знам какво има под капака на колата, различавам зимни от летни гуми и не ми е скучно, когато някой говори за коли. От там е и интересът ми към вътрешността на всичко - коли, лодки (говоря за моторите им), дистанционни, телевизори, принтери, компютри. Всичко. Има ли жици вътре - имаш интереса ми. Способна съм да си оправя сама вратите на шкафовете вкъщи, да си сложа райбер на вратата и дори бих се завряла при бушоните, ако нямах забрана да бъркам там. Завършил е География? Добре, а друго. Заради него имам непрестанен интерес към историята. Татко ми обича историята, а за мен това си е ген. Обожавам история. Обича да гледа уестърни. Познайте дали обичам. Обожавам ги. Навила съм си на пръста, че ще ходя да гледам римейка на "Великолепната седморка". Опитайте се да ме разубедите, ако никой не се навие и сама ще отида. За всяко дете баща му е герой. И как иначе? Все пак когато си малък той ти завива крушката когато изгори, а тя е източник на светлината, която прогонва тъмнината, от която толкова те е страх.
Мама е завършила Българска филология. В момента работи като преподавателка на 1-ви клас и като мениджър на фирма по трудова медицина. Шантаво е в интерес на истината. Но е хубаво. Имам предвид, че се връща скапана, но пък има и нелепи моменти, които я карат да се смее. Гордея се, че има нервите да ги издържа. Заради нея обичам фантастиката. Именно, защото тя ми е разказвала интересни неща за "Star Wars" и "Индиана Джоунс" и ги е гледала с мен, са ми толкова интересни и любими. Ако зависеше от тати "Хари Потър" у нас можеше да се пропусне безпроблемно. Била съм с нея в офиса ѝ многократно като малка. Знаете ли какво е болно дете в офис, където няма с какво да си играе? Адска. Дребна. Досада. Ходех и питах всеки какво прави. Обичам приказки и митове, защото тя ми ги е чела когато съм била малка. Друг е въпросът, че филмите по гръцката митология нерядко са нелепи. Помня, че когато пораснах повече ми беше взела приказки на касетка - пускаш я в касетофона и от там тръгва "Снежната кралица". Беше вълшебно. Затваряш си очите и си представяш, че си някъде другаде.
Когато ме питат от къде идва гордостта към родителите ми и това, което правят отговорът е един. От сърцето. Винаги, когато са ме питали дали се гордея с професията на баща ми съм казвала да. "Защо?" ще питате. Защото, за да накараш нещо да заработи отново се изисква късче магия, мъничко вяра, щипка късмет и много сръчност и знание какво вършиш. За да се занимаваш с деца е същото. Там обаче ти трябва огромна доза търпение. Така че може да се каже, че родителите ми са магьосници. Защото въпреки натовареното им ежедневие винаги са имали време за мен. Мама да ми обясни нещо по български, тати да ми помогне с контурните карти. Връщали са се скапани и са сядали да ми помагат. Благодарна съм им, че са ми помогнали да се изградя като личност, че са стояли с мен до среднощ, когато не разбирам нещо в училище, че са насърчавали страстта ми към рисуването и към книгите, защото аз колекционирам книги, не само ги чета. Благодаря им, че са до  мен и ме учат на всичко, дори и на това как да си изнасям мебелите, когато ми се наложи да живея отделно.
P.S. Мамо, тате, много ви обичам!

Hit the road now!

Elvira

Да видиш училище през очите на завършил

И така, първият ми 15-ти септември, в който не съм на училище дойде и отмина. И аз сядам да пиша за него чак сега, защото ми отне време да осмисля факта, че тази година не съм на училище, а в университет. Малко е плашещо да знам, че вратите на училището ми са отворени за мен, но аз не съм там, защото трябва.
 Гледам същата позната сграда с нейните обичайни червено-бели стени, с прозорците, които гледат към кестените, които на пролет ти правят сянка от слънцето, а есенно време са отрупани с разноцвети листа, с падащите кестени, с шума от булеварда, тракането на трамваите, виковете от двора и знам, че това място хем е мое, хем не е. То е някак застинало във времето и пространството, непроменимо, неотменимо. То - самото училище, като институция не би привлякло никой, то се изменя, променя се непрестанно, все изникват нови закони, нови учебни програми и едва ли някой би могъл да го обикне в този му вид. Но училището като сграда, като семейството, което получаваш, като емоция, като спомени, които оставя, о, това училище всеки може да обикне. То е мое с тихите си кътчета, с шума на компютрите в библиотеката, с аромата на книгите ѝ, с тишината в час по български, със спомена за смях и слънчеви лъчи и топлина влизащи през прозорците, със снежният човек строен в междучасието, с фалшивото пеене...В своята неотменимост, в своята постоянност като сграда, като спомен, като семейство то е мое.
 На 15-ти септември стоях и гледах събраните в двора ученици, някой смеещи се, други отегчени, трети говорещи и исках да им извикам, да им кажа да ценят всичко, всеки миг, всеки спомен създаден тук. Исках да им кажа, че щуротиите, които направят тук ще са завинаги с тях, че някой от приятелите, които ще създадат тук ще останат с тях до края, други ще си тръгнат, а трети ще бъдат мълчалива подкрепа, че всяко тържество, колкото и да е досадно оставя забавни спомени, че това, което правят сега ще бъде запечатано на опакото на клепачите им и че никога, нищо не е непреодолимо. Исках да им кажа да не виждат в учителите само мъчители, защото точно тези учители, застанали до тях ги приемат като свои деца. Стоях пред сградата, която толкова обичам, въпреки розовите стаи, въпреки теснотията, виждах учителите, които бяха с мен пет години и ми бяха подавали ръка всеки път, когато имах нужда, видях усмивките им, когато ни видяха там, сред другите ученици, сякаш това отново беше нашият 15-ти септември. И ми стана хубаво, топло и мило, защото тези учители...тях ги обичах и винаги ще ги обичам.
Днес отидох отново, минах по обичайните коридори, видях учителите, които обичах. Отидох, защото исках и защото ми се наложи. Влязох в ателието по рисуване, усетих аромата на хартия, въглен и бои, видях учениците, които се смееха и рисуваха (предимно първото), видях познатите листове хартия, папките струпани из помещението, чух гласа на господина по рисуване и всичко се намести. Ужасът, че съм безвъзвратно пораснала, че вече няма да мога да ида в училище се оттече от мен като река и на негово място дойде облекчението, спокойствието. Влизането в часът по Етика и право, за което реално бяхме отишли, ми показа, че всичко си е същото. Господинът заговори да Ницше, за бездната и за Заратустра, за човекът, който се движи по тънката като косъм нишка опъната над бездната и между Свръхчовекът и звярът и за момент аз отново седях на чина в красната стая и учех философия. Питаше учениците въпроси, които беше задавал и на мен, казваше им име на философ и искаше от тях да му кажат от каква националност е. Самото усещане за това, че съм там ме накара да се усмихна. Думите, които учителите, които видях, казаха бяха познати и мили, доказателство, че последните пет години действително са били истински. Знанието, че това място съществува, че все още си е там непоклатимо като канара сред бурята, която е животът, че все още има ученици, които са там ме успокои. И само след половин час престои на мястото, което беше мой дом за пет години аз се почувствах заредена с положителни емоции за цяла седмица.
Училището е магия, не елементарна, но една от най-големите. Винаги, когато прекрачвах прага му на тръгване се сещах за думите казани от МакГонъгъл: "Хогуортс винаги ще бъде отворен за вас". Наричала съм го и Алкатраз, и Азкабан, винаги на шега и винаги с обич. Училището, и в частност гимназията, ми даде много - приятели, смях, кино, книги, обич. Научи ме, че щастието ми зависи от мен. И да, обичам го. 

Hit the road now!

Elvira

Нещо за връщане вкъщи

Когато се прибирам вщъки от път, понякога ме удря музата. Не заради друго, а просто защото се връщам от места, които са натоварени с много красиви, забавни и вдъхновяващи спомени. Спомени, които предизвикват усмивка на устните ми и напомнят, че това че си сам, не винаги означава, че си самотен.

Обратно към себе си

Без обувки и без грим

днес вървеше тя сама.

Без чадър и дъждобран

днеска беше тя дете.

И събудена отново,

душата ѝ нагоре 

протягаше

 ръце.

Детето в нея

наново се събуди.

Вървеше по паважа...

с ръце в широките джобове,

с коса в лицето и 

усмивка във сърцето,

с пари непреброени

и толкова ненужни,

с книга под ръка...

Сама, 

Но не самотна.

Вървеше през полето...

ей така, 

за честта на спомена

тъй мил,

за усмивките забравени 

и сълзите оставени.

Вървеше до морето

и вълните бяха с нея, 

а вятърът пригласяше

на тихата ѝ песен.

Във вълните търсеше

онова отминало вълшебство

и русалките прикрити.

В песъчинките намираше

история световна

за отминали любови,

тъги,

щастие,

раздели,

събиране...

И с тях хранеше...

ДУШАТА СИ.

Вървеше...

Сама.

Но.

Никога.

Самотна.

Hit the road now!

Elvira

Онова "там", където се връщаме винаги

Защото всеки си има едно там, което му е мило и скъпо, където се връща, когато е изгубил себе си и когато е сам. Връщаме се там, когато сме самотни и ни е страх. Връщаме се там чрез спомен, влак или кола. Това е за онова "там", което толкова обичаме.

Там

Да се завърнеш там, където сякаш времето е спряло

Там, където звездите са по-ярки, 

небето е по-синьо, 

а кристалният въздух е изпълнен със спомени.

Там, където нощта носи спомен за игри и смях, а не за ужас и за страх.

Там, където китениците са събрали на последното лятно слънце топлината,

там, където ябълките са по-сладки, 

а дните по-горещи.

Там, където светулките помнят как си ги гонил,

там, където кучетата помнят аромата на щастието ти, 

там, където котките помнят ритъма на стъпките ти когато с тях си тичал.

Там, където лятото помни смеха ти, 

а зимата познава радостта ти, 

там, където спомените живеят

и се връщат към живот.

Там, където си себе си и никой не те съди.
Там, където си истински и никой не се смее.
Там, където се връщаш към онова загубено "себе си", което е отминало толкова отдавна и толкова ти липсва.
Да се завърнеш...там.

 Hit the road now!

Elvira

Обич има в приятелството

Това е за обичта и любовта . За чувството, което те обзема когато видиш някой. Неизмеримата радост, когато видиш нечии очи или чуеш нечий смях. Когато сърцето ти се изпълва с радост, че виждаш...приятел. . Говоря за обичта към приятел.

Нека уточня нещо. На секундата. Има две неща, в които вярвам напук на всичко. Едното е приятелството между момче и момиче. Другото е приятелството между две момичета. О, и искам да кажа, че обич има и в приятелството. Всички онези лигави, сълзливи, красиви, отчаяни постове за любовта между двама души, колко е красива, колко е тежко, когато другият го няма, колко е тъжно, когато и тя изчезва...Да ви кажа честно през същата гама от емоции, че и по-богата минава и някой, който е загубил най-добрият си приятел. Тогава всичко в теб е празно, пусто, викаш и не получаваш отговор. Когато най-добрият ти приятел те е предал или излъгал, боли така, че ти се иска да виеш. Защото, о, това е човекът, на който си споделял тайните си, човекът, който ти е държал ръката докато те изпитват, човекът, който ти е плакал на рамото. Избрал си да му довериш всичко що се таи в теб, казал си му страховете, надеждите и мечтите си. А той те е излъгал или пък тя ако е момиче. Тогава се чувстваш предаден. Защото очевидно всичко е било едностранно. Лъжата..не е задължително да е за нещо голямо или пък може да е за нещо, което засяга тях самите. Все боли и все е лъжа. Но да се върнем на обичта. Тя си е там и се ражда едновременно с приятелството. Може да се роди с въпроса "Сериозно? И ти ли харесваш тази група?" Или да осъзнаеш, че си обикнал човека постепенно. Понякога, когато го осъзнаеш внезапно се чувстваш сякаш те е ударил гръм. Стоиш и гледаш човека и си мислиш защо го обичаш и в паметта ти изкачат всички онези пъти, когато ти е скъсявал нервите, когато ти се е качвал на главата, когато ти е идело да го убиеш, защото е казал нещо не на място, когато си искал да си заровиш главата в пясъка, за да не разберат, че си с него, когато си го питал нещо и той просто ти е мълчал насреща. Сещаш се за всички онези пъти, когато те е размивал, когато ти е плакал на рамото, когато ти е помагал, когато ти си му помагал. Бил си с него през много неща, минали си през страховете му (еле пък ако го е страх от кучета минаваш ежедневно през страха му), бил си там в щастливите и тъжните моменти, смял си се и си плакал с него. Тогава знаеш, че обичаш този човек, своето лично дневниче, най-добрият си приятел.
Много често приятелите ви няма да осъзнават колко ги обичате. Много често няма да знаят, че техните болки са намирали отзвук и у вас, няма да знаят, че и вас ви боли заради тях. Много често ще пренебрегват съветите ви. Няма да разбират, че с думите си се опитвате да ги спрете да си счупят главите. И когато дойдат разплакани при вас...изслушате ги, оставете ги да се наплачат, да излеят мъката си в думи. Не винаги е нужно да им наливате алкохол, може да им дадете шоколад и да ги изслушате. И вместо да им ровите прясната рана, разсмейте ги. Оставете смехът ми да се вмъкне в костите, в душата им, да стигне до най-дълбоките пластове на съзнанието им. И си запазете култовото "Аз казах ли ти, че..." за накрая. Можете да го вмъкнете съвсем нехайно.
Обичта към приятелите (да кажа само, че говоря и за двата пола) ви си е само ваша. И еднаква обич няма. Всяка е различна. Не можеш да обичаш двама човека по еднакъв начин, защото също както те са като слънцето и луната, така и обичта към тях е различна. С някой може да се изразява шумно, с други в дълги разговори, с трети в кротко мъчание, с четвърти с поглед. Обичта към приятелите се изразява в това, че може да не си пишеш с някого с дни, с месеци и после всичко да си е както преди. Обаче също така може да се изрази и в това, че си пишеш с някого ежедневно. И не е нужно разговорите ви да са смислени или изцяло граматически правилни. Ако човек погледне някои от разговорите/чатовете с приятелките ми сигурно ще се хване за главата и ще се зачуди как сме завършили. Или поне ще постави под въпрос твърдението дали реално сме родени и израснали в София...
Обичта ми се дели на много клонове, също както и приятелствата ми. Всяко клонче е човек, който ми е скъп и всяко клонче си има своя тежест. Приятелите ми са моето лично избрано семейство. Те са семейството, което се е разширявало с години, в което най-близки са ми хората, които аз съм решила да допусна най-близо до себе си. Понякога ме разочароват, може да ме нараняват понякога, късат ми сърцето и ме карат да се гордея с тях. Виждала съм ги плачещи и не можещи да си поемат въздух от смях. Обичта към тях се е появила в следствие на действията им и на характерите им.
Обичта към приятелите е като цвете, което разцъфва неканено и нечакано. Никой не очаква, че може да откриеш сродната си душа не в любовта на живота си, но в най-добрия си приятел. Но може и се случва. Ако не вярвате просто погледнете вътре в себе си. Със сигурност има някой, който винаги е бил до вас, дори без вие да знаете.

Hit the road now!

Elvira