Да видиш училище през очите на завършил

И така, първият ми 15-ти септември, в който не съм на училище дойде и отмина. И аз сядам да пиша за него чак сега, защото ми отне време да осмисля факта, че тази година не съм на училище, а в университет. Малко е плашещо да знам, че вратите на училището ми са отворени за мен, но аз не съм там, защото трябва.
 Гледам същата позната сграда с нейните обичайни червено-бели стени, с прозорците, които гледат към кестените, които на пролет ти правят сянка от слънцето, а есенно време са отрупани с разноцвети листа, с падащите кестени, с шума от булеварда, тракането на трамваите, виковете от двора и знам, че това място хем е мое, хем не е. То е някак застинало във времето и пространството, непроменимо, неотменимо. То - самото училище, като институция не би привлякло никой, то се изменя, променя се непрестанно, все изникват нови закони, нови учебни програми и едва ли някой би могъл да го обикне в този му вид. Но училището като сграда, като семейството, което получаваш, като емоция, като спомени, които оставя, о, това училище всеки може да обикне. То е мое с тихите си кътчета, с шума на компютрите в библиотеката, с аромата на книгите ѝ, с тишината в час по български, със спомена за смях и слънчеви лъчи и топлина влизащи през прозорците, със снежният човек строен в междучасието, с фалшивото пеене...В своята неотменимост, в своята постоянност като сграда, като спомен, като семейство то е мое.
 На 15-ти септември стоях и гледах събраните в двора ученици, някой смеещи се, други отегчени, трети говорещи и исках да им извикам, да им кажа да ценят всичко, всеки миг, всеки спомен създаден тук. Исках да им кажа, че щуротиите, които направят тук ще са завинаги с тях, че някой от приятелите, които ще създадат тук ще останат с тях до края, други ще си тръгнат, а трети ще бъдат мълчалива подкрепа, че всяко тържество, колкото и да е досадно оставя забавни спомени, че това, което правят сега ще бъде запечатано на опакото на клепачите им и че никога, нищо не е непреодолимо. Исках да им кажа да не виждат в учителите само мъчители, защото точно тези учители, застанали до тях ги приемат като свои деца. Стоях пред сградата, която толкова обичам, въпреки розовите стаи, въпреки теснотията, виждах учителите, които бяха с мен пет години и ми бяха подавали ръка всеки път, когато имах нужда, видях усмивките им, когато ни видяха там, сред другите ученици, сякаш това отново беше нашият 15-ти септември. И ми стана хубаво, топло и мило, защото тези учители...тях ги обичах и винаги ще ги обичам.
Днес отидох отново, минах по обичайните коридори, видях учителите, които обичах. Отидох, защото исках и защото ми се наложи. Влязох в ателието по рисуване, усетих аромата на хартия, въглен и бои, видях учениците, които се смееха и рисуваха (предимно първото), видях познатите листове хартия, папките струпани из помещението, чух гласа на господина по рисуване и всичко се намести. Ужасът, че съм безвъзвратно пораснала, че вече няма да мога да ида в училище се оттече от мен като река и на негово място дойде облекчението, спокойствието. Влизането в часът по Етика и право, за което реално бяхме отишли, ми показа, че всичко си е същото. Господинът заговори да Ницше, за бездната и за Заратустра, за човекът, който се движи по тънката като косъм нишка опъната над бездната и между Свръхчовекът и звярът и за момент аз отново седях на чина в красната стая и учех философия. Питаше учениците въпроси, които беше задавал и на мен, казваше им име на философ и искаше от тях да му кажат от каква националност е. Самото усещане за това, че съм там ме накара да се усмихна. Думите, които учителите, които видях, казаха бяха познати и мили, доказателство, че последните пет години действително са били истински. Знанието, че това място съществува, че все още си е там непоклатимо като канара сред бурята, която е животът, че все още има ученици, които са там ме успокои. И само след половин час престои на мястото, което беше мой дом за пет години аз се почувствах заредена с положителни емоции за цяла седмица.
Училището е магия, не елементарна, но една от най-големите. Винаги, когато прекрачвах прага му на тръгване се сещах за думите казани от МакГонъгъл: "Хогуортс винаги ще бъде отворен за вас". Наричала съм го и Алкатраз, и Азкабан, винаги на шега и винаги с обич. Училището, и в частност гимназията, ми даде много - приятели, смях, кино, книги, обич. Научи ме, че щастието ми зависи от мен. И да, обичам го. 

Hit the road now!

Elvira