Бъдете горди с родителите си. Те го заслужават

Пиша това, защото осъзнах, че познавам много хора, които не се гордеят с родителите си. Дали заради работата им или заради образованието им. А нямат право на това. Проблемът е, че примерът, който собствените им родители им дават е точно този: самите те не се гордеят с професията си. И наистина, може и да има една-две професии, чиято практика е незконна, но надали вашите са се захванали точно с нея. 

Започвам с ясното съзнание, че навлизам в територия, която не се вижда всеки ден. Имам предвид, че не се обсъжда от някой на моята възраст - 19 години. Искам да кажа, че винаги съм се гордяла с родителите си. Гордея се с това какви са. Те са прекрасни, уникални и дават всичко за мен. Няма по-добри и по-прекрасни хора от тях, но така мислят всички деца, нали? Ето ги и моите доводи. Родителите ми са вишисти. Звучи странно, че започвам с този довод, но не всяко дете е с родители вишисти. И за мен това беше повод за гордост от най-ранна възраст. Заради този довод винаги съм знаела, че имам да оправдавам високи очаквания. 

Вашите са вишисти? Автоматично вие се броите за нещо като ходещ вундеркинд или ви смятат са по-умни от останалите деца. Което е шантаво. 

И двамата не работят това, което са завършили. И тук идва центърът на въпроса. Баща ми е завършил География, работи като автомонтьор. И винаги съм била горда с това. Не звучи странно, нали?  Когато са ме питали защо баща ми работи това, отговорът винаги е бил лесен. Когато е завършил е преподавал, но парите, които и тогава, и сега се дават на учителите, не са златна мина. Затова се е захванал с коли, а и му доставя удоволствие. Към момента баща ми е способен да оправи всичко - кола, лодка, колело, от моя гледна точка баща ми би могъл да поправи и ядрен реактор. Знам, че за това се изисква диплома, но пък аз все пък съм му дъщеря. Логично е да вярвам, че може всичко. Покрай стоенето в сервиза, когато съм била малка знам как изглеждат гумите отвътре, знам какво има под капака на колата, различавам зимни от летни гуми и не ми е скучно, когато някой говори за коли. От там е и интересът ми към вътрешността на всичко - коли, лодки (говоря за моторите им), дистанционни, телевизори, принтери, компютри. Всичко. Има ли жици вътре - имаш интереса ми. Способна съм да си оправя сама вратите на шкафовете вкъщи, да си сложа райбер на вратата и дори бих се завряла при бушоните, ако нямах забрана да бъркам там. Завършил е География? Добре, а друго. Заради него имам непрестанен интерес към историята. Татко ми обича историята, а за мен това си е ген. Обожавам история. Обича да гледа уестърни. Познайте дали обичам. Обожавам ги. Навила съм си на пръста, че ще ходя да гледам римейка на "Великолепната седморка". Опитайте се да ме разубедите, ако никой не се навие и сама ще отида. За всяко дете баща му е герой. И как иначе? Все пак когато си малък той ти завива крушката когато изгори, а тя е източник на светлината, която прогонва тъмнината, от която толкова те е страх.
Мама е завършила Българска филология. В момента работи като преподавателка на 1-ви клас и като мениджър на фирма по трудова медицина. Шантаво е в интерес на истината. Но е хубаво. Имам предвид, че се връща скапана, но пък има и нелепи моменти, които я карат да се смее. Гордея се, че има нервите да ги издържа. Заради нея обичам фантастиката. Именно, защото тя ми е разказвала интересни неща за "Star Wars" и "Индиана Джоунс" и ги е гледала с мен, са ми толкова интересни и любими. Ако зависеше от тати "Хари Потър" у нас можеше да се пропусне безпроблемно. Била съм с нея в офиса ѝ многократно като малка. Знаете ли какво е болно дете в офис, където няма с какво да си играе? Адска. Дребна. Досада. Ходех и питах всеки какво прави. Обичам приказки и митове, защото тя ми ги е чела когато съм била малка. Друг е въпросът, че филмите по гръцката митология нерядко са нелепи. Помня, че когато пораснах повече ми беше взела приказки на касетка - пускаш я в касетофона и от там тръгва "Снежната кралица". Беше вълшебно. Затваряш си очите и си представяш, че си някъде другаде.
Когато ме питат от къде идва гордостта към родителите ми и това, което правят отговорът е един. От сърцето. Винаги, когато са ме питали дали се гордея с професията на баща ми съм казвала да. "Защо?" ще питате. Защото, за да накараш нещо да заработи отново се изисква късче магия, мъничко вяра, щипка късмет и много сръчност и знание какво вършиш. За да се занимаваш с деца е същото. Там обаче ти трябва огромна доза търпение. Така че може да се каже, че родителите ми са магьосници. Защото въпреки натовареното им ежедневие винаги са имали време за мен. Мама да ми обясни нещо по български, тати да ми помогне с контурните карти. Връщали са се скапани и са сядали да ми помагат. Благодарна съм им, че са ми помогнали да се изградя като личност, че са стояли с мен до среднощ, когато не разбирам нещо в училище, че са насърчавали страстта ми към рисуването и към книгите, защото аз колекционирам книги, не само ги чета. Благодаря им, че са до  мен и ме учат на всичко, дори и на това как да си изнасям мебелите, когато ми се наложи да живея отделно.
P.S. Мамо, тате, много ви обичам!

Hit the road now!

Elvira

Да видиш училище през очите на завършил

И така, първият ми 15-ти септември, в който не съм на училище дойде и отмина. И аз сядам да пиша за него чак сега, защото ми отне време да осмисля факта, че тази година не съм на училище, а в университет. Малко е плашещо да знам, че вратите на училището ми са отворени за мен, но аз не съм там, защото трябва.
 Гледам същата позната сграда с нейните обичайни червено-бели стени, с прозорците, които гледат към кестените, които на пролет ти правят сянка от слънцето, а есенно време са отрупани с разноцвети листа, с падащите кестени, с шума от булеварда, тракането на трамваите, виковете от двора и знам, че това място хем е мое, хем не е. То е някак застинало във времето и пространството, непроменимо, неотменимо. То - самото училище, като институция не би привлякло никой, то се изменя, променя се непрестанно, все изникват нови закони, нови учебни програми и едва ли някой би могъл да го обикне в този му вид. Но училището като сграда, като семейството, което получаваш, като емоция, като спомени, които оставя, о, това училище всеки може да обикне. То е мое с тихите си кътчета, с шума на компютрите в библиотеката, с аромата на книгите ѝ, с тишината в час по български, със спомена за смях и слънчеви лъчи и топлина влизащи през прозорците, със снежният човек строен в междучасието, с фалшивото пеене...В своята неотменимост, в своята постоянност като сграда, като спомен, като семейство то е мое.
 На 15-ти септември стоях и гледах събраните в двора ученици, някой смеещи се, други отегчени, трети говорещи и исках да им извикам, да им кажа да ценят всичко, всеки миг, всеки спомен създаден тук. Исках да им кажа, че щуротиите, които направят тук ще са завинаги с тях, че някой от приятелите, които ще създадат тук ще останат с тях до края, други ще си тръгнат, а трети ще бъдат мълчалива подкрепа, че всяко тържество, колкото и да е досадно оставя забавни спомени, че това, което правят сега ще бъде запечатано на опакото на клепачите им и че никога, нищо не е непреодолимо. Исках да им кажа да не виждат в учителите само мъчители, защото точно тези учители, застанали до тях ги приемат като свои деца. Стоях пред сградата, която толкова обичам, въпреки розовите стаи, въпреки теснотията, виждах учителите, които бяха с мен пет години и ми бяха подавали ръка всеки път, когато имах нужда, видях усмивките им, когато ни видяха там, сред другите ученици, сякаш това отново беше нашият 15-ти септември. И ми стана хубаво, топло и мило, защото тези учители...тях ги обичах и винаги ще ги обичам.
Днес отидох отново, минах по обичайните коридори, видях учителите, които обичах. Отидох, защото исках и защото ми се наложи. Влязох в ателието по рисуване, усетих аромата на хартия, въглен и бои, видях учениците, които се смееха и рисуваха (предимно първото), видях познатите листове хартия, папките струпани из помещението, чух гласа на господина по рисуване и всичко се намести. Ужасът, че съм безвъзвратно пораснала, че вече няма да мога да ида в училище се оттече от мен като река и на негово място дойде облекчението, спокойствието. Влизането в часът по Етика и право, за което реално бяхме отишли, ми показа, че всичко си е същото. Господинът заговори да Ницше, за бездната и за Заратустра, за човекът, който се движи по тънката като косъм нишка опъната над бездната и между Свръхчовекът и звярът и за момент аз отново седях на чина в красната стая и учех философия. Питаше учениците въпроси, които беше задавал и на мен, казваше им име на философ и искаше от тях да му кажат от каква националност е. Самото усещане за това, че съм там ме накара да се усмихна. Думите, които учителите, които видях, казаха бяха познати и мили, доказателство, че последните пет години действително са били истински. Знанието, че това място съществува, че все още си е там непоклатимо като канара сред бурята, която е животът, че все още има ученици, които са там ме успокои. И само след половин час престои на мястото, което беше мой дом за пет години аз се почувствах заредена с положителни емоции за цяла седмица.
Училището е магия, не елементарна, но една от най-големите. Винаги, когато прекрачвах прага му на тръгване се сещах за думите казани от МакГонъгъл: "Хогуортс винаги ще бъде отворен за вас". Наричала съм го и Алкатраз, и Азкабан, винаги на шега и винаги с обич. Училището, и в частност гимназията, ми даде много - приятели, смях, кино, книги, обич. Научи ме, че щастието ми зависи от мен. И да, обичам го. 

Hit the road now!

Elvira