Когато се прибирам вщъки от път, понякога ме удря музата. Не заради друго, а просто защото се връщам от места, които са натоварени с много красиви, забавни и вдъхновяващи спомени. Спомени, които предизвикват усмивка на устните ми и напомнят, че това че си сам, не винаги означава, че си самотен.
Обратно към себе си
Без обувки и без грим
днес вървеше тя сама.
Без чадър и дъждобран
днеска беше тя дете.
И събудена отново,
душата ѝ нагоре
протягаше
ръце.
Детето в нея
наново се събуди.
Вървеше по паважа...
с ръце в широките джобове,
с коса в лицето и
усмивка във сърцето,
с пари непреброени
и толкова ненужни,
с книга под ръка...
Сама,
Но не самотна.
Вървеше през полето...
ей така,
за честта на спомена
тъй мил,
за усмивките забравени
и сълзите оставени.
Вървеше до морето
и вълните бяха с нея,
а вятърът пригласяше
на тихата ѝ песен.
Във вълните търсеше
онова отминало вълшебство
и русалките прикрити.
В песъчинките намираше
история световна
за отминали любови,
тъги,
щастие,
раздели,
събиране...
И с тях хранеше...
ДУШАТА СИ.
Вървеше...
Сама.
Но.
Никога.
Самотна.
Hit the road now!
Elvira
