Посвещение

На теб, която си до мен. На теб, която вечно се усмихваш.
На теб, с която вечно съм във плен на фантазията чиста.
На теб, която носиш светлина.
На теб, която вечно си със мен през девет планини в десета,
през тъмните морета, бездънните езера и черните портали.
На теб, която си магьосница на думите, макар често да твърдиш, че аз съм по-добра със тях.
На теб, която си ми съвест, безкористност и чиста доброта.
На теб, която(макар и по-малка) ум в главата ми наливаш.
На теб, която ме удържаш, когато искам да крещя.
На теб, която спираш ме, когато хване ме гневът.
На теб, която със усмивка моя силен смях посрещаш
на теб, която с тишина гласът ми бурен срещаш.
На теб, усмивко моя, слънце светло!
На теб, която всякога във нужда ръка подаваш ми...
На теб, която с мен споделяш страхове, надежди, усмивки,неволи, писъци и смях.
И знам, че често съм егоистична,
че често шумна съм, говоря силно....
Че често глупости говоря и неприлично плямпам,
че често съм несъобразителна и цапната в устата...
Че псувам хора и животни,
че ужасно пея и надувам ти главата с истории за хора, които не познаваш...
Че често измислям си с... километри?
И знам, че скоро няма да порасна....
Така че....
На теб, детето с усмивката широка.
На теб, момичето с търпението необятно.
На теб, която с мен си, но не ме променяш....
И просто казано на Теб, която с мен си от началото и (надявам се) докрая!
И макар че знам, че на моменти изкарвам те от нерви,
и сигурна съм, че ти иде да извадиш серафимска кама и да че убиеш
искам само едно да знаеш:
за мен си ти безценно, златно, слънчево и моля те недей пораства,
недей да се променяш, недей да ставаш тъжна и сериозна....
Остани си вечно все така...
Усмихната и лъчезарна,
приятелката моя, с която всичко си споделям,
моето си лично слънце....

Hit the road now!

Elvira

IN MEMORIAM

 В памет на тези, които обичам, но никога повече няма да видя. Пиша го тук, защото съм наясно, че ще го видят само хора, които знаят това. Пиша го за себе си, пиша го, макар да знам, че Те няма да го видят....
На всеки му се е случвало да губи близък, на мен по-често. Факт. Хората, които са си отишли от моя живот не са си тръгнали само с Жътваря. Тях самия живот ги е отнел от мен. Поради някаква причина съм  им изгубила адресите, телефоните, заминали са за друга страна или нещо такова. Осъзнавам, че за това донякъде съм виновна и самата аз, макар че при едно определено момиче не можах да направя нищо. Дали защото бях едва 4-ти клас или защото просто не знаех как нямам представа....
Това момиче беше едно от първите искрени и усмихнати същества, които ми донесоха колкото щастие толкова и тъга. Тя беше олицетворение на феите от митовете и носеше името на първия сняг - беше нежна и ефирна, весела и хармонична, добра и жизнерадостна, но ядосаш ли я също като тях можеше да те накара да танцуваш  до смъртта си. За мое щастие никога не изпитах гнева ѝ на своя гръб, но за сметка на това именно от нея се научих, че приятелите не са парична единица, нито разменна монета към това да станеш велик, научих, че те се губят много по-лесно, отколкото се намират и, че истинските, верните приятели са като четирилистни детелини - редки и ценни. После това момиче замина и аз загубих връзка с нея, за мое огромно съжаление тогава facebook нямаше, но от нея ми остана спомена за слънчевата ѝ усмивка, веселия смях, добротата и балетните стъпки, които упражняваше по цял ден в занималнята.
Естествено не само живота е отнела хора от мен, Танатос също не е подминал с лека ръка. За краткия си живот съм видяла достатъчно смърт и съм придобила силата като я видя дори да не трепвам. Да кажа, че не ме е страх от нея няма да бъде напълно лъжа, но все пак съм човек, а хората ги е страх от неизвестното. И въпреки всичко не би ме било толкова страх, защото вярвам, че те ще са там.
А под те разбирам слънчевия ми усмихнат дядо, с които съм имала най-върховно забавните моменти. Той беше човекът, който никога не спираше да ни разсмива дори когато ни се караше. Обожаваше да рисува, да чете и, може би най-много от всичко, да разказва вицове. Имаще нескончаемо чувство за хумор, от което винаги извираше някой нов бисер. Тези негови бисери и да днес са нещо, което се предава от уста на уста в семейството ни. В интерес на истината не познавах по-едуриран човек от него. Той можеше да говори с всеки по всякакъв начин - с продавача обсъждаше колко са поскъпнали цените на едро, с метеролога водеше разпалени спорове за въздушните фронтове, с обикновения човек говореше с прости, леки изрази, а с нас...с нас с братовчедите ми говореше за всичко... за мечтите, звездите, кръговрата на живота...всичко. Когато дядо ми почина в продължение на месеци се свивах в някой ъгъл и плачех. Единствената ми утеха беше немската овчарка на мама и тати, който я бяха дали на дядо - Рино.
Година след това си отиде кръстницата ми - леля Ева. Тя...тя беше изпълнена с доброта, от нея се излъчваше на талази към нас със сина и най-добрия ни приятел обич и мека топлина. Имаше една от най-лъчезарните усмивки и макар тогава апартамента им да не беше ремонтиран вътре винаги имаше място за всички. Някак си се сбутваха двете маси и всеки сядаше някъде- я на възглавница, табуретка, малкия диван... Тя беше жена с невероятно широко сърце, необятна обич към всеки и невероятни готварски умения. Беше наполовина македнока и имаше невероятно кръшен и музикален глас. Пееше с удоволствие и всеки път когато се съберяха пееше с пълно гърло. За нея, поне аз така си мисля, невъзможни неща нямаше - искаше ли го - постигаше го с много труд, но винаги успяваше...
Година след това си отиде и моята малка упора Рино... Да навярно е странно, че тъжа точно за куче, но той беше единствената ми утеха когато дядо и леля Ева починаха. Рино, за мен поне, беше не просто куче, за мен  и за цялото семейство той беше човек, за мен беше кучето, с което израснах. Беше кучето, което ни посрещаше когато се връщахме от басейн, магазин или просто когато се прибирахме с колелата. Защитаваше ни и ни пазеше от всичко и всички. Беше си моят така наречен ангел-хранител. Беше с дълга козина и никога не беше вързван в двора - разхождаше се свободно. Тичаше с нас, когато карахме колела, лежеше кротко на тротоара, докато ние играехме на дама... Беше си моя Рино и никой и нищо не може да го замени!„
След това мина време и след това време пак починаха важни хора. Вуйчото на майка ми - най-слънчевия и усмихнат вуйчо на земята, леля й - жената, която възприемах като собствена леля и прабаба ми.
И така...в краткия си живот съм видяла смърт, загуба и тъга...но още се усмихвам, защото знам, че никой от тях не би искал да бъда тъжна. Научих, че смъртта е константа, че Черният конник идва за всеки и след себе си оставя много мъка и разбити сърца, защото когато вземе някой той откъсва частица от душата и сърцето ни. Защото всичко в този живот са заплаща с парченца именно от тях. Да, плача. Да, знам какво е. И именно заради това разбрах колко кухо звучат фразите "Моите съболезнования!" и "Съжалявам за загубата ти!". А те звучат така именно защото, когато ги казва човек, дори без да иска, вътрешно на много дълбоко подсъзнателно ниво той ликува - ликува, че не той е загубил близък, ликува, че не от неговото сърце е откъсната частица...просто ликува.
На тези, които не могат да ме чуят и да почетат това... обичам ви и ми липсвате...страшно много и се надявам там да има много кокали, вестници с вицове и кръстословици, цигари и ангелски хорове...
На тези, които ще прочетат това ще кажа само, че живота е кратък, за да се съжалява за глупости, че във всеки един момент Смъртта може да вземе някой, който обичате и че каквото и да става не трябва да съжаляваш за моментите, които сте имали. Обичайте всички около вас, ценете дядовците и бабите си, родителите и роднините си дори да искате да ги убиете, защото не знаете колко време им е отредено на този свят. Искайте им прошка при всеки удобен случай, за да не съжалявате после, че не сте им поискали приживе. Казвайте им, че ги обичате два пъти по-често, гушкайте ги още по-силно и не им се сърдете, когато забравят да ви дадат пари, когато си тръгвате или забравят рождения ви ден. И когато починат не крийте мъката си - плачете с пълно гърло, оставете мъката да се излее. Не, никога няма да спре да ви боли, но поне ще знаете, че може и да ви стане по-леко...

Hit the road now!

Elvira

Началото на края....

То идва...неумолимо наближаващо като цунами. Залива всичко по пътя си и помита всичко. Заличава това, което знаеш, замества го с друго. Увлича всичко и не оставя нищо, само спомени. Началото на края. За всеки е различно. За мен то настъпва през идващите почивни дни. За мен тогава свършва цяла ера. Ера започнала с една книга. С едно момче и гръцки богове. И честно казано не мога да повярвам, че е на път да свърши. Всичко.
Когато бях на 12 Свети ми даде една книга. "Пърси Джаксън  и боговете на Олимп". Тогава всичко ми се виждаше възможно. Питър Пан  и Невърленд, Пипи и нейното хапче да непорастване, боговете на Олимп...всичко. Когато дойде последната книга от поредицата се чувствах тъжно. И тогава най-неочаквано започнаха "Героите на Олимп". Това беше като манна небесна. Казах си: "Хююю, ето ги отново, света няма да свърши днес". Сега, 5 години по-късно съм изправена пред най-големия си страх. Да свърши поредицата, която ме преведе през тези пет години. През всичките трудности и смешни моменти, винаги свързвах приключенията ни със Свети с тези книги. Благодарение на тях, всъщност на него, на Пърси момчето с дислексия и СДВ, аз повярвах, че мога да се справя с всичко. Казвах си: "Хей, щом той го може, значи аз също го мога!" Поемах си дъх и се оправях. Казвах си, че докато го има Риърдън с неговото въображение, с невъобразимите му смешки и трудни за преодоляване препятствия всичко ще е наред. Че стига да ги има героите на тези поредици аз ще се оправя, че стига да мога да отворя тези книги ще намеря решение дори и на проблема с глобалното затопляне. И сега.....сега осъзнавам, че всичко свършва. И хем очаквам книгата с нетърпение, хем не искам да си я купувам, защото не искам това ОГРОМНО приключение да приключи. Страх ме е, че това значи край на всичко детско и слага официално начало на нещо непознато и тъмно. А както знаем хората се страхуват от тъмното и непознатото, заради шлема на един определен бог...  И се питам дали е нормално. Дали е нормално да се чувствам така заради книга, заради нещо, което винаги мога да прочета. А този страх е всепоглъщащ - страхът, че никога повече няма да съм дете, страхът, че след 12 клас всичко свършва, че повече няма да видя Свети, че ще порасна и ще загубя всичко детско в себе си, че ще  забравя всичко, което съм обичала. Казвах си, че това не може да се случи, докато не излезе и последната книга от поредицата. И ето, че тя дойде. Ето, че идва края на едно от най-огромните приключения в този свят - това на порастването. Защото аз и може би цялото поколение, от което съм част пораснахме с Пърси, израснахме с неговите приключения и ги съпреживяхме с него, Анабет и Гроувър, а по-късно и с останалите герои. Намерихме сили да се изправим пред понякога страшното ежедневие, защото вярвахме, че той ще успее да се справи с Кронос, а сега и с Гея. Нашето поколение получи не една, а няколко книги, с които израстна. И за наша чест и радост поредиците на Риърдън са част от тези книги. Но както се казва в една книга...Във всяка среща има част от мъката на раздялата, а във всяка раздяла има част от щастието на срещата. Аз съм щастлива, че макар  и през прозореца на книгите успях да преживея тези подвизи, че имах честта да си представя какво би било аз да съм там. Защото честно казано да обичаш да четеш не е право, а чест, нещо като призвание. Защото дори само мисълта, че хиляди, милиони хора четат същата книга като теб, а си представят героите по съвсем различен начин от теб....дори това само по себе си е магия! Така че да, тъжна съм, че това приключение свършва...направо ми е трагично, сякаш не свършва поредица, а умира цяла вселена, но и също така съм благодарна на Риърдън, че написа тези книги  и ни позволи да станем част от това дръзко, забавно и незабравимо приключение.
Така че...Благодаря ти Рик Риърдън, че ми даде възможност да използвам фантазията си.
                благодаря ти Пърси, че ми показа, че всичко е въможно
                благодаря ти Анабет,че доказа на целия свят, че блондинките невинаги са глупави и слаби
                благодаря ти Гроувър, че ми показа, че различното невинаги е лошо.
Всъщност....просто благодаря, че ви има....макар и само във ума и фантазията ми....
                                                                                                                                   Hit the road now!

Elvira    

Книги, кучета и Свети -или това което обичам-

Още от малка съм отраснала сред купища книги и едно куче порода немска овчарка. Научих се да ги обичам не защото трябва, а защото ми носят наслада. Книги обожавам, защото могат да ме пренесат през девет планини в десета без дори да мръдна от леглото. Кучета пък, защото просто са ми показали, че за разлика от хората няма да те зарежат когато стане напечено (също и защото можеш да ги гушкаш, и мачкаш...отнесох се). Истината е, че малко или много си падам по това да бъда сама. Да няма никой вкъщи или в стаята, да бъде тихо с изключение на тихото шумене на телевизора или музиката, да съм сама и около мен да няма никой. Всъщност си падам по това да съм сама и заради друго: страстта ми да надуя музиката до дупка, а в случая с музиката, която аз слушам (рок, метъл, тук-таме рап) това е малко кофти (съседи мой, искрено се извинявам за целия шум - това е малко безсмислено тъй като те въобще не знаят, че пиша това...явно ще се наложи да им се извиня лично. ех, зла, зла съдба- ) Което е странно имайки предвид, че цялото ми семейство е общително, но хей! все някой трябва да е различният в семейството, нали? Е, тази роля се пада на мен и аз смятам да я изиграя както трябва, защото не съм фен на провалите. На какво съм фен ли? На фентъзито, уестърна, книгите като цяло, кучетата и... момичето, което ме търпи вече сумати и време. Дами и господа нека на почетната стълбичка застане...Свети! Свети или просто моят парабатай, близначка ( макар че нито сме от една майка, нито сме родени на една дата - това беше наше предположение преди години. За сведение бяхме на 12.), трезвата ми мисъл (да идваш по-често), самообладанието ми (моето има навика да драсва нанякъде в напечени ситуации, та съм си я наела като резервно), инстинкта ми за самосъхранение (бих казала, че имам страст да скачам от влакове...които са в движение) и моята приятелка, а пропуснах, че си менкаме ролите на падуан и учител (Пу, Йода си е за мен, Анакин(Дарт Вейдър -тоз' пък кой ли го иска?!?-) си го делим, R2D2, също и Хан Соло, Люк ако искаш го вземи). Та тя е може би най-търпеливото същество на Земята, защото кой би бил способен да издържи...ами едно русо, почти вечно дрънкащо, натоварващо се (по собствено желание! -не съм ли луда?!?-) с чужди проблеми, ВЪПРЕКИ че си има и свой, много заблудено, пълен кърък момиче? Е, отговора е (мисля, че всички стрелки, които са ярки и неонови светят към нея, но все пак...) Свети. Тя не просто е до мен вече 6-7 години... тя е с мен, не се опитва да ме промени (макар че, Бог ми е свидетел, аз съм много криво и чепато+че съм овен), изслушва ме и гледа с мен шантави филми, кара с мен кънки и колело, изслушва с търпение шумния ми смях, бързото говорене, шантавите ми приказки, проблемите, които дори не са мой.... Със Свети ме свързват повече неща, отколкото някога съм си представяла, а тя е просто тя. С чувството си за хумор, с погледа -Ти сериозно ли?!?-, с търпението си когато пея, с вечната усмивка. Както се казва в една книга: ти си моето огледало, само в теб намирам благословия, защото само ти си способна да погледнеш отвъд цялата ми щуротия и броня, в теб намирам отражението, което харесвам, но не мога да покажа пред всички, само ти ме виждаш такава каквато съм: човек с триста лица, способни да се сменят в рамките на три секунди. Така че Свети, ако не си разбрала досега от всичко това....е, то е посветено на ТЕБ! На теб, заради която бих минала през Тартара и бих изкачила Кадер Идрис, на теб, която с вечната си усмивка ми подаваш ръка, за да се измъкна  от най-калния гьол, на теб, защото съм сигурна, че дори да затъна до гуша заради някой от другите си приятели, ти ще ме гледаш отгоре с усмивка, готова да ми подадеш ръка и да ме измъкнеш, на теб, която винаги вярваш в мен, дори когато другите не, на теб, която си с мен от самото начало и на теб, за която вярвам (и се надявам), че ще останеш с мен до самия край! May the Force be with you, my dear erudite!

Hit the road now!

Elvira

"Съкровището в Сребърното езеро" или книгата, която разпали обичта ми към четенето

За какво е този път ли? Може би няма връзка с другите неща, които съм написала, но това е за начина, по който една книга те грабва, увлича те, увива те в мрежите си и те кара да ги обичаш всичките. Защото дотогава също бях чела книги, но никоя не ме хвана за ръка и не ме заведе толкова далече колкото тази, никоя друга не ми показа това, което тази книга ми даде... 
Всичко започна едно лято на село. Беше ми скучно, беше по обяд -ако си в Тракия по това време можеш да умреш от топлинен удар само ако излезеш от къщата, а именно там бях аз, та затова бях вкъщи, имах една камара книги за четене за пети клас, които с триста зора бях прочела и си търсех нещо интересно. Влязох в една от стаите на село - там беше и все още се намира така наречената "библиотека"   - етажерка с четири рафта всеки дълъг около метър и наблъскан с книги: дядовите-ветеринарни, мамините и вуйчови - приключенски(всъщност и те бяха дядови, понеже той ги купувал, прочитал и после връчвал на мама и вуйчо), бабините - педагогически(нали е била детска учителка -.-) - която ухае на онзи позабравен аромат на стари книги, на прах, ръчнотъкани покривки на мебелите и старо дърво от прозорците. Насочих се към книгите и запрокарвах пръст по гръбчетата им, а те бяха всякакви: черни с позлатени буквички, зелени с прости черни букви, на някой дори не с личаха цветовете и заглавията, та затова и ги пропусках,една обаче беше със страниците напред - намираше се някъде между "Оцеола" и "Синовете на великата мечка-III том"(книга, която тогава ми се стори твърде дебела). Та извадих аз книгата със страниците навън и се загледах в заглавието Карл Май - "Съкровището в Сребърното езеро". За едно дете на десет една книга е интересна само ако има съкровище в нея, а и предположих, че има индианци - бях слушала мамините истории за книгите, които четяли едно време и ми беше станало любопитно - пък и тази изглеждаше достатъчно стара, тоест вероятно тази книга я бяха чели първо дядо, после вуйчо, а накрая мама, вероятно след нея и братовчедите ми. Грабнах я и се тупнах на дивана с глава висяща надолу и крака качени върху облегалката, и отворих първата страница. Никога няма да забравя тази първа страница с обикновените си букви и изтънели с годините листове. Първата глава се казваше "Черната пантера" - нищо особено не ми се видя, но после...О, после от книгата наискачаха трапери, ловци, индианци - Винету и Олд Шетър- и Файерханд, червенокосия бандит Бринкли, каубой и ранчота и книгата ме увлече. Докато се усетя батко беше дошъл да ми каже, че баба ни пуска навън  - тогава (както и сега от време на време) времето не се измерваше в часове, а в това кога се връщаха братовчедите ми и кога баба ни даваше да излезем, защото вече е по-хладно. Оставих книгата и хукнах навън след него да играем на "Дама". О, да, чудно време беше, още нямаше "Булсатком" или "Близу", бяхме на една кабелна, а когато тя не беше наред, оставахме на една антена и някой трябваше да ходи през две минути на терасата, че да оправи сигнала, демек да намести антената, а това можеше да продължи с часове, та затова не се застоявахме вкъщи, а карахме колела, играехме на "жмишка" - криеница, дама и се гонехме по прашните улици, а после се връщахме вкъщи прашни, мръсни и задължително!!! с някоя и друга драскотина или рана. Забравих книгата, докато не дойде деня, в който нашите дойдоха да ни вземат. Тогава "тайно", "без никой да разбере" прибрах книгата в сака си и се направих на ни лук яла, ни лук мирисала. Не се досещах, че баба ще разбере, че книгата я няма просто защото всеки ден чисти стаята. 
Тази книга отвори за мен прозорци и врати към един свят на каубой, индианци, трапери и разбойници. Хвана ме за ръката и ме заведе в този Див, див Запад, където научих що е то буйната река Арканзас, какво е да се возиш в разнебитен сал и да сечеш сезонно дървета в гората, какво е да защитаваш  и управляваш ранчо, какво е да яздиш кон(като се замисля, може би оттогава е любовта ми към конете, а може би и от по-рано, от мамините, татковите и дядови разкази за книги с индианци, книги - толкова много, че все не сварвам да ги прочета всичките). Оттогава се зароди у мен любовта към Дивия Запад, към уестърните, индианците, траперите и каубойте. Тази книга пося любовта ми и към каубойските филми - нещо, което споделям с родителите си с огромно удоволствие.
Въпросът на елементарна магия в този случай е как само една книга ме научи да обичам всички книги, как обичам еднакво силно два напълно различни жанра - фентъзи и уестърн, как ме научи да ги ценя.... И как продължавам да търся и да намирам отговори в тази книга и още една-две (но за тях друг път), когато съм закъсала и  имам нужда от помощ и утеха.

Hit the road now!

Elvira

Книгите....

Ако ви питат дали четете всичко, дали ще отговорите положително или отрицателно? Какво всъщност са книгите? Дали са прозорец към друг свят или цял отделен свят? Това зависи изцяло от въображението на читателя - тоест вашето.
Книгите са хиляди и всяка притежава свой живот, свой свят. Въпросът е как ще ги погледнем. Има книги и книги. Наш избор е кои ще четем. Дали  ще са научни, любовни романи, научна-фантастика, фентъзи, стихосбирки или нещо друго това зависи само от вкуса ни. Книгите са начина на авторите им да се изразят. За читателите книгите са начинът да покажат какви са всъщност. За мен книгите са моят начин да покажа какво харесвам и обичам без да натрапвам това на другите. Книгите, които чета са моя начин да се "измъкна" от това време и пространство и да отлетя някъде далеч оттук. Те са моят начин да бъда на някое далечно място: под разцъфващи вишневи дръвчета в Япония, рамо до рамо с древен герой в битка, смееща се на шегите на някой, за който съм си наумила, че е мой брат, а всъщност да съм вкъщи в дъждовен ден или зад стените на училището в някое междучасие.
Омръзнало ми е някой да ме смята за странна, само защото чета или да ме съди, защото не чета неговите книги. Книгите са нещото, без което не мога. Мога да издържа без компютър, facebook, но без книга не се получава. Така е и с всеки, който чете. Четящият човек знае, че всяка книга отваря нова врата, нов прозорец към свят вътре в нашия, че всяка библиотека, независимо дали е малка или голяма, е цяла една вселена вътре в нашия свят и е пълна със своите истории, спадове и висини, омраза и любов, усмивки и тъга. Има книги от 600 страници, които са просто безсмислено хабене на хартия, но има книги само от стотина страници, които те грабват  и дори когато ги свършиш ги препрочиташ отново и отново, и отново, и отново... И с всяко едно отново откривате нещо ново, нещо, което сте пропуснали.
В интерес на истината няма никакво значение книги от какъв жанр четеш, има значение само, че четеш, че си намерил нещо вълшебно, което те отнася далеч, далеч, далеч.
А книгите? Книгите са това, за което някой нямат време, други нямат търпение (защото както знаем във филма действието се развива по-бързо отколкото в книгите), а терти имат липса на въображение. С книгите не е нужно да излизаш от стаята си, за да обиколиш света, трябва само да ги отвориш, те няма да ти обърнат гръб, защото не си имал време за тях и никога няма да те оставят сам, когато имаш нужда от утеха, а не искаш да виждаш никого. Те са като най-добри приятели, които са винаги до теб дори и да не ги виждаш, а когато ти потрябват трябва само да протегнеш ръка и да ги вземеш от рафта. Те са тези, които ни разведряват, дават ни право да имаме смели мечти, да развиваме въображението си, да разберем традициите на други народи, а в замяна искат само да не са скъсани, забравени, захвърлени в някой ъгъл, където да не виждат човешка ръка, която да ги отваря.
В крайна сметка въпроса на елементарна магия е само един: да се научим, че книгите са това, което понякога дори и човекът не може да ни даде, че са тихата упора и меката утеха, че с тях можем да заспим и да се събудим, но никога да скучаем, че с тях леглото е по-топло, а възглавницата по-мека, че дори и да се чувстваш като най-самотният човек на света винаги ще имаш упората на книгата, коята ти дава сила да продължиш. И най-вече, че във всяка книга има скрити мъдрост  и знание, и че само трябва да ги открием! 

Hit the road now!

Elvira 

Фентъзи филмите с родител/и

Това е за всички , които сте се опитвали да гледате филм с някой от родителите си. Не ви говоря за "Мръсни танци" или "Големи неприятности в Малкия Китай". Не изобщо не става дума за такива филми, макар че и двата са хубави, аз говоря за фентъзи или научна фантастика. Както винаги изниква въпросът "Къде, за Бога, е въпроса на елементарна магия?". Ами то това не е въпрос точно на елементарна магия, тази магия минава към по сложните.
  И така започвам по същество. Както споменах по-горе, говоря за гледането на фентъзи или фантастика с родителите. А това е почти невъзможно, защото фентъзи филмите като "Властелина на пръстените", "Хари Потър", "Индиана Джоунс", "Star Wars", "Хобит" и други такива, винаги имат повече от трима герои на кръст. А ако сте се опитвали, поне веднъж в живота си (колкото и кратък да е той), да гледате фентъзи с родителите си знаете, че те посмъртно не могат да запомнят имената на повече от трима герои. Ако родителите ви могат да запомнят имената на героите...еми или имате късмет, или сте родени под щастлива звезда.
Ако се питате какво имам предвид под това да не запомнят имената на героите.... Ами имам предвид това, че всеки път, когато по някоя телевизия дават някой от гореспоменатите филми и родителите ми решат да го гледат с мен редовния номер е да ме питат "Как се казваше този герой?". Първите три пъти се приема що-годе нормално, след третия път вече става натрапчиво досадно, а на седмия ти иде да им напишеш на листче имената и расите на героите,че да не ги забравят и все пак не го правиш, за да не ги обидиш. Обаче когато става дума за техните любими филми.... Аааа там вече е друго нещо. Ако ги попиташ кой е този актьор/герой (знаеш го, ама ей така за базик) се започва едно хвърляне на сърдити погледи, въпроси от сорта на "Ама как, нима не помниш?" и започва изреждане на имена, които са ти до болка познати. Ако ги попиташ дали може да ти кажат отново (за втори и последен път) името на филма, започват да те гледат накриво.
Само това не разбирам от цялата раобта - защо когато става дума за техните любими филми ние, децата, трябва да знаем всичко от-до (име, актьори, герои, режисьор, сценарист,продуцент, година), но когато става дума за нашите любими филми те не могат да запомнят нищо от това? Или ако запомнят името на актьора и героя, който той играе, ще е защото е някой от техните любими актьори. Обаче ако ние запомним името на героя, който един от нашите любими актьори играе в един от техните обичани филми, а не запомним името на един от техните любими актьори започва Войната на поколенията. Но това е друга тема...
Истината е, че има единици от родители, които наистина се опитват (и успяват) да запомнят имената на любимите актьори, филми и герои на децата си. Има и други, които изобщо не ес и опитват, а има и едн трети вариант, тези които опитват, но не успяват. Ако се чудите от кой вид са моите...ами те принадлежат и към първия, и към последния. Все пак  е въпрос на елементарна магия да седнеш с родителите си да гледаш филм, магията започва да става по-сложна когато им повториш за стотен път имената на героите. Аз лично често сядам с тях и гледам "Властелина", "Индиана Джоунс", "Star Wars"  или някой друг филм от жанра "фентъзи"с родителите си. Просто вече съм се отказала да им повтарям имената на някой от героите, а на други те вече са ги запомнили. Един последен съвет: ако седнете да гледате фентъзи филм със вашите....просто проявете повече търпение или просто си гледайте сами филма.

Hit the road now!

Elvira

За усмивката

Колко често се усмихвате просто така? На някое малко дете, от внезапно изсипал се пролетно-летен дъжд, на хубав спомен? Не много често, нали? Ако отговорите "да" ще излъжете...не, не мен, не някой друг, а себе си. Защо? Защото в забързаното си ежедневие забравяме да се усмихваме, а както се пее в една българска песен:
                                         " Усмивката - със свойта нишка лека
                                                  човека тя привързва,
                                              човека тя привързва към човека."
Усмивката е начин да кажем, че се радваме за нещо, че сме щастливи от нещо и и
че сме успели да постигнем нещо. Иначе казано, на прост език, изразява щастие. Често пъти, обаче пропускаме малките чудеса и щастия в ежедневието си, не се  усмихваме и казваме, че сме нещастни. Има хора, обаче, които успяват да уловят точния момент за някоя усмивка и, макар че през повечето време изглеждат много сериозни, вглъбени в себе си и нещастни, те биват озарени от една вътрешна усмивка, която само хора като тях могат да видят. Често пъти чувам свой приятели да казват, че аз съм нещастна или че ученика на съседния чин е нещастен. Никой от тях обаче не вижда по-далече от носа си, защото всички пропускат един важен факт. Аз НЕ съм нещастна, нито пък човека на съседния чин е нещастен. Ние се усмихваме вътрешно. Малко хора могат да забележат тази усмивка. И в повечето случай те са вашите наистина добри приятели. Но да се върнем на усмивката. Усмивката може да бъде в толкова много варианти. Може да бъде весела, щастлива, истинска, фалшива, тъжна, влюбена, скрита...спонтанна. Тази последната все по-често я забравяме. Всекидневно около нас има малки прояви на елементарна магия, възможност да се усмихнем спонтанно. Но повечето хора са толкова вглъбени в себе си, че пропускат всеки хубав миг около себе си и се чувстват нещастни. Имам една приятелка, която е точно такава. Тя може да се радва на малките неща, но НЕ иска да им обръща внимание. Не може да се усмихне на пролетта, на някое малко дете, което играе в снега, на моментите със спонтанни избухвания в смях...за нея, за да се усмихнеш трябва да си влюбен, трябва да има повод за усмивка, за радост. Но имам и приятелка, която е едновременно усмихната и вътрешно, и външно. Тя е човека, способен да те измъкне от най-тъжното състояние, от най-тежката депресия само с усмивка и въпроса "Ъъъъ ако искаш да си тръгна, така да те оставя да си тъжиш, пък ще намеря някой по-нещастен, да го развеселя? Бъди сигурна, че има и по-нещастни от теб!". И ти щеш, не щеш след минути се превиваш от смях на пода, просто защото последвалата лекция е прекалено смешна, за да можеш да останеш сериозен. Всъщност  това момиче е най-добрата ми приятелка. Тя е от този тип хора, с които не можеш да се скараш изключително сериозно, защото не можеш да спреш да се смееш. Но все пак се получават хубави спорове, а ако я ядосаш не искаш да си наблизо, защото чувството ѝ за хумор се обръща на невероятно остър сарказъм! Хората, които могат да изкарат вътрешната усмивка на човек са малко, но пред истински приятели тази вътрешна усмивка не слиза от лицето. Спонтанната усмивка е нещо друго. Тя е продиктувана от вътрешен инстинкт да се радваш на всичко спонтанно. 
Въпроса на елементарна магия в този случай е да видиш по-далеч от носа си, да се усмихнеш на спонтанните неща и да не забравяш, че усмивката е най-древния начин за извинение и създаване на приятелства.

Hit the road now!

Elvira 

Какво да НЕ правите, когато имате проблем с лаптопа

И така точно тази тема е напълно различна от останалите, но пък си е напълно в реда на нещата да е тук, понеже си е един въпрос на "елементарна" магия. Шантаво или не, както винаги на мен ще се случат най-малоумните неща. Защо? Защото каръщината върви в комплект (почти винаги) с българщината и нашето всеобщо желание да побългаряваме...всичко!
И така беше един прекрасен слънчев ден... Глупости! Че беше лято - беше, че бях във ваканция- бях, че беше горещо - е факт, но чак пък прекрасен не беше, понеже цяла София беше потънала в газовете от колите, а  всеки втори българин, който се считаше за европеец и най-вече българин беше пропуснал това прекрасно нещо - сутрешната баня! Идеално! Началото на един прекрасен ден! И ако си мислите, че ви описвам 12:00 на обяд... жестоко се лъжете - беше 08:00 сутринта. И точно тогава открих, че лаптопа ми щрака. Ама  разбира се, то това е напълно нормално...нека си щрака. Е, да нормално е да щрака, ако цъкаш мишката, но никак не е нормално да щрака екрана, когато го отваряш. Поглеждам и какво да видя, ами че той е отворен наполовина, точно там при онази букса дето се зарежда... Хммм какво може да е станало и как съм го причинила? Започвам да си превъртам предния ден като на лента, за да видя дали пък не съм го ударила някъде....и тогава се сещам! Батко ми дойде вечерта и единствения възможен виновник е той. Оправихме го...що годе. Иначе казано....побългарихме го. И така кара...колко? Месец ли, два ли? И после пак започна да щрака....Точно тогава се беше развалил другия ни компютър и вкъщи имахме прогромист. Само да вметна, че те програмистите са си малко шантави, но този минаваше всякакви граници. И така той каза, че видиш ли можел да го оправи. Да, да ама не! Отвори го, изтърси му всички чаркове на масата и започна да ми обяснява: "Сега, това тук е хард-дискът, а пък това тук.....". Ама какво ме интересува мен това, бе ей човек? Компютърът ми лежи, така да се каже, изкормен на масата, а той ми бърбори неща,  които мога и в някоя енциклопедия да прочета. Как да е сглоби го и с какво му замести липсващото винтче, мислите? С болт, ама болт - къде къде по-голям отколкото трябва и с капачка от химикал.И след месец какво стана? Жакчето за зареждане влезе на около сантиметър навътре. Е, тогава вече го занесохме на какво? На ремонт, при човек, за който знаем, че може да ми ПОПРАВИ компютъра, БЕЗ да го развали...още повече.
И ако се питате какъв е извода? Е той не е един! Първо компютрите, лаптопите, телефоните и всички високотехнологични джаджи НЕ са въпрос на елементарна магия и второ: всички те зи високотехнологични джаджи НЕ бива да се побългаряват! А въпроса на "елементарна магия" беше, че след това побългаряване все още работеше...вярно 2 месеца, но работеше, а после го занесохме на ремонт.

Hit the road now!

Elvira