Това е за обичта и любовта . За чувството, което те обзема когато видиш някой. Неизмеримата радост, когато видиш нечии очи или чуеш нечий смях. Когато сърцето ти се изпълва с радост, че виждаш...приятел. . Говоря за обичта към приятел.
Нека уточня нещо. На секундата. Има две неща, в които вярвам напук на всичко. Едното е приятелството между момче и момиче. Другото е приятелството между две момичета. О, и искам да кажа, че обич има и в приятелството. Всички онези лигави, сълзливи, красиви, отчаяни постове за любовта между двама души, колко е красива, колко е тежко, когато другият го няма, колко е тъжно, когато и тя изчезва...Да ви кажа честно през същата гама от емоции, че и по-богата минава и някой, който е загубил най-добрият си приятел. Тогава всичко в теб е празно, пусто, викаш и не получаваш отговор. Когато най-добрият ти приятел те е предал или излъгал, боли така, че ти се иска да виеш. Защото, о, това е човекът, на който си споделял тайните си, човекът, който ти е държал ръката докато те изпитват, човекът, който ти е плакал на рамото. Избрал си да му довериш всичко що се таи в теб, казал си му страховете, надеждите и мечтите си. А той те е излъгал или пък тя ако е момиче. Тогава се чувстваш предаден. Защото очевидно всичко е било едностранно. Лъжата..не е задължително да е за нещо голямо или пък може да е за нещо, което засяга тях самите. Все боли и все е лъжа. Но да се върнем на обичта. Тя си е там и се ражда едновременно с приятелството. Може да се роди с въпроса "Сериозно? И ти ли харесваш тази група?" Или да осъзнаеш, че си обикнал човека постепенно. Понякога, когато го осъзнаеш внезапно се чувстваш сякаш те е ударил гръм. Стоиш и гледаш човека и си мислиш защо го обичаш и в паметта ти изкачат всички онези пъти, когато ти е скъсявал нервите, когато ти се е качвал на главата, когато ти е идело да го убиеш, защото е казал нещо не на място, когато си искал да си заровиш главата в пясъка, за да не разберат, че си с него, когато си го питал нещо и той просто ти е мълчал насреща. Сещаш се за всички онези пъти, когато те е размивал, когато ти е плакал на рамото, когато ти е помагал, когато ти си му помагал. Бил си с него през много неща, минали си през страховете му (еле пък ако го е страх от кучета минаваш ежедневно през страха му), бил си там в щастливите и тъжните моменти, смял си се и си плакал с него. Тогава знаеш, че обичаш този човек, своето лично дневниче, най-добрият си приятел.
Много често приятелите ви няма да осъзнават колко ги обичате. Много често няма да знаят, че техните болки са намирали отзвук и у вас, няма да знаят, че и вас ви боли заради тях. Много често ще пренебрегват съветите ви. Няма да разбират, че с думите си се опитвате да ги спрете да си счупят главите. И когато дойдат разплакани при вас...изслушате ги, оставете ги да се наплачат, да излеят мъката си в думи. Не винаги е нужно да им наливате алкохол, може да им дадете шоколад и да ги изслушате. И вместо да им ровите прясната рана, разсмейте ги. Оставете смехът ми да се вмъкне в костите, в душата им, да стигне до най-дълбоките пластове на съзнанието им. И си запазете култовото "Аз казах ли ти, че..." за накрая. Можете да го вмъкнете съвсем нехайно.
Обичта към приятелите (да кажа само, че говоря и за двата пола) ви си е само ваша. И еднаква обич няма. Всяка е различна. Не можеш да обичаш двама човека по еднакъв начин, защото също както те са като слънцето и луната, така и обичта към тях е различна. С някой може да се изразява шумно, с други в дълги разговори, с трети в кротко мъчание, с четвърти с поглед. Обичта към приятелите се изразява в това, че може да не си пишеш с някого с дни, с месеци и после всичко да си е както преди. Обаче също така може да се изрази и в това, че си пишеш с някого ежедневно. И не е нужно разговорите ви да са смислени или изцяло граматически правилни. Ако човек погледне някои от разговорите/чатовете с приятелките ми сигурно ще се хване за главата и ще се зачуди как сме завършили. Или поне ще постави под въпрос твърдението дали реално сме родени и израснали в София...
Обичта ми се дели на много клонове, също както и приятелствата ми. Всяко клонче е човек, който ми е скъп и всяко клонче си има своя тежест. Приятелите ми са моето лично избрано семейство. Те са семейството, което се е разширявало с години, в което най-близки са ми хората, които аз съм решила да допусна най-близо до себе си. Понякога ме разочароват, може да ме нараняват понякога, късат ми сърцето и ме карат да се гордея с тях. Виждала съм ги плачещи и не можещи да си поемат въздух от смях. Обичта към тях се е появила в следствие на действията им и на характерите им.
Обичта към приятелите е като цвете, което разцъфва неканено и нечакано. Никой не очаква, че може да откриеш сродната си душа не в любовта на живота си, но в най-добрия си приятел. Но може и се случва. Ако не вярвате просто погледнете вътре в себе си. Със сигурност има някой, който винаги е бил до вас, дори без вие да знаете.
Много често приятелите ви няма да осъзнават колко ги обичате. Много често няма да знаят, че техните болки са намирали отзвук и у вас, няма да знаят, че и вас ви боли заради тях. Много често ще пренебрегват съветите ви. Няма да разбират, че с думите си се опитвате да ги спрете да си счупят главите. И когато дойдат разплакани при вас...изслушате ги, оставете ги да се наплачат, да излеят мъката си в думи. Не винаги е нужно да им наливате алкохол, може да им дадете шоколад и да ги изслушате. И вместо да им ровите прясната рана, разсмейте ги. Оставете смехът ми да се вмъкне в костите, в душата им, да стигне до най-дълбоките пластове на съзнанието им. И си запазете култовото "Аз казах ли ти, че..." за накрая. Можете да го вмъкнете съвсем нехайно.
Обичта към приятелите (да кажа само, че говоря и за двата пола) ви си е само ваша. И еднаква обич няма. Всяка е различна. Не можеш да обичаш двама човека по еднакъв начин, защото също както те са като слънцето и луната, така и обичта към тях е различна. С някой може да се изразява шумно, с други в дълги разговори, с трети в кротко мъчание, с четвърти с поглед. Обичта към приятелите се изразява в това, че може да не си пишеш с някого с дни, с месеци и после всичко да си е както преди. Обаче също така може да се изрази и в това, че си пишеш с някого ежедневно. И не е нужно разговорите ви да са смислени или изцяло граматически правилни. Ако човек погледне някои от разговорите/чатовете с приятелките ми сигурно ще се хване за главата и ще се зачуди как сме завършили. Или поне ще постави под въпрос твърдението дали реално сме родени и израснали в София...
Обичта ми се дели на много клонове, също както и приятелствата ми. Всяко клонче е човек, който ми е скъп и всяко клонче си има своя тежест. Приятелите ми са моето лично избрано семейство. Те са семейството, което се е разширявало с години, в което най-близки са ми хората, които аз съм решила да допусна най-близо до себе си. Понякога ме разочароват, може да ме нараняват понякога, късат ми сърцето и ме карат да се гордея с тях. Виждала съм ги плачещи и не можещи да си поемат въздух от смях. Обичта към тях се е появила в следствие на действията им и на характерите им.
Обичта към приятелите е като цвете, което разцъфва неканено и нечакано. Никой не очаква, че може да откриеш сродната си душа не в любовта на живота си, но в най-добрия си приятел. Но може и се случва. Ако не вярвате просто погледнете вътре в себе си. Със сигурност има някой, който винаги е бил до вас, дори без вие да знаете.
Hit the road now!
Elvira
