Как стават такива работи? В един момент винаги си с вашите на море - в другия ти писва да си с тях и искаш да си щракаш с пръсти на плажа само с твоята компания (независимо дали тя се състои от двама, трима човека или сте си цял гарнизон). Забавно ти е кефиш се, че си отишъл без тях, че вече си голям/самостоятелен човек и подскачаш нагоре-надолу от кеф (искам да отбележа само, че ако си отишъл на море с твой пари и изцяло на твой собствени разноски (рядко срещано явление) усещаш колко е кофти понеже ги няма мама и тати, при които да отидеш и да кажеш: дай еди-колко си за сладолед или царевица). В следващият момент обаче вашите ти казват, че отиват на море сами (като се разбира, да речем, с малкия ти брат или сестра) и ти можеш само да седиш и да гледаш тъпо, докато отвътре се тръшкаш, че не те взимат с тях. Всъщност най-вероятно ще ти кажат, че отиваш с тях и тръшкането ще приключи преди да е стигнало връхната си точка, но има и вероятност, при която да прескочат тази чудна част.. И всъщност не е нищо изненадващо: при положение, че (жаргонно казано) си им бил шута и си им казал, че не искаш да ходиш с тях на море по причини известни на всички минали възрастта 14 години - примера е, че вашите ти изглеждат все по-"скучни" и все по-"задръстени". Искам да отбележа, че въпреки че съм минала 14-тата си година на мен никога не ми е било скучно с нашите....и не се смятам за повредена. А и знам причината никога да не ми е скучно - ние никога не сме се задържали на един и същи плаж за повече от ден, а и винаги сме били с някой на моята възраст. И може би най-важната причина: родителите ми не са скучни, камоли задръстени. Ако трябва да съм честна не бих имала проблем да ида с тях на море още сто пъти поне (не че бих отказала да съм с приятелките си.), а и да бъдем честни на всеки му се иска да има още време като дете, а какъв по-добър начин от това да си с вашите на море? Защото да си с вашите на море означава и много смях....Ако щете вярвайте има изцепки, които никога няма да забравя.Та да...искам да отбележа, че когато някой от родителите ти отиде без теб на море...е, чувството не е много приятно. Само да кажа, че изпитвах благородна завист към мама, че видя морето. Но да..първото самостоятелно море е преломно за всеки човек..все пак отиваш някъде, където винаги си ходил с вашите (или поне за мен е така, защото сме обиколили Южното Черноморие) сам с приятелите ти. Може би тогава е момента, в който осъзнаваш, че безвъзвратно и окончателно си пораснал. Което не означава, че повече няма да ходиш с вашите на море. Вече съм била без тях на море - бях с една приятелка и с родителите ѝ - и не беше най-хубавото нещо. Може би, защото имах ясния пример, че нашите ги няма, а техните са там.... Знам само, че на родителите не им е много хубаво изведнъж да осъзнаят, че вече не желаеш да си с тях на морето. Един съвет: никога не бързайте да хуквате някъде без вашите - те може и да са много закрилящи, да ни се навират в личното пространство, да ни се ровят из телефона (лично моите не го правят, но такива случай съм виждала...), да не искат да порастваме....но винаги са до нас. А за мен морето с нашите винаги е било и ще бъде нещо като традиция, с него се обозначаваше, че ваканцията е към края си (винаги ходехме август на море), но винаги значеше смях. Имам спомени (и не само аз, обзалагам се), които са незаменими и не могат да бъдат изместени от други - новите могат само да се редят до тях, но старите не могат да избледнеят.
Hit the road now!
Elvira
