И така идват последните учебни дни, а с тях и моят ужас...когато цялото семейство се събира на село. Е, ужасът не е когато се съберем на масата, ужасът е преди да седнем на нея. И всичко започва най-невинно с думите "Ще ходим на село" и датата 23.12. Тогава настава Денят на страшния съд, поне за мен. Повечето хора/деца/непълнолетни тогава ходят я на кино,я някъде другаде. Е, и аз се мярвам в киното, но само за филм, а яденето, което е след него оставям на приятелите си, защото моя милост се прибира и започва да опакова подаръци/ да чисти с прахосмукачка/да си глади дрехите за Бъдни вечер и Коледа и други подобни неща. Майка ми обикаля нервно из къщата и ме овиква безпричинно (о, каква изненада!), а аз се възползвам от всеки случай, в който тя излезе,за да си пусна музика. Следва Мисията невъзможна или иначе казано: "Моля те, оправи чантата с багажа, докато аз съм до пазара и "Lidl". Оооооо, колко обичам това изречение само дяволите знаят! Никой не ти казва кои дрехи да прибереш, но се очаква да прибереш и техните, нито ти се казва каква козметика да прибереш в несесера (освен своята естествено, но ти си знаеш какво ти трябва!), камоли пък да ти кажат дали ще трябва сешоара или не! И когато се прибере и види, че чантата е наполовина неоправена....е, драги мой, тогава настава Ада под небето! "С нищо не ми помагаш!", "Не те е грижа колко ми е нервно!", "Стига си седяла пред компютъра, помогни ми малко!", "Откакто си се прибрала, нищо не правиш!" А ти през цялото това време си ходил на пръсти, само и само да не гръмне бомбата и чак когато избухне виждаш малкото детонаторче, което въпреки твоите неистови усилия да си мълчиш и да си по-нисък от тревата бавно и сигурно е отброявало минутките до смъртта на твоето душевно спокойствие. И тогава се започва - аз обяснявам как нямам представа с какво иска да е тя или тати на Коледа, как не знам какво точно искат да им прибера в несесера, освен четките и пастата за зъби и тя се съгласява с мен. Съгласява се след като ми е изнесла половин часова лекция как тази чанта АЗ трябва да я оправя, след като почти ми е навряла в носа доказателства, които иначе дори не би признала, особено ако бяха излезли от моята уста в някой делничен ден, че съм медиум и трябва да гадая на кристална топка (каквато съм сигурна, че нямам!) какво би искала да облече на Коледа! А това нормално ли е? НЕ, НЕ Е НОРМАЛНО И НИКОГА, В НИКОЙ СВЯТ, НЕЗАВИСИМО ДАЛИ Е НА ПРАТЧЕТ, ТОЛКИН ИЛИ НЯКОЙ ДРУГ ФЕНТЪЗИ АВТОР, НЯМА ДА БЪДЕ НОРМАЛНО! И след това следва известно време спокойствие, през което се живее в мир и сговор. А после пак се започва: казва ми се, че трябва да направя 30 неща в рамките на пет минути и когато аз направя 25 от тях в рамките на тези пет минути, а другите просто забравя.....ееее, просто незнам как все още имам тъпанчета, защото тогава хем мама вика, хем аз викам (нещо, което през другото време се случва мнооогоо рядко - като дъжд в пустиня). Мирът настава чак когато се качим в колата и потеглим към село, но това е само относителен мир, защото по средата на пътя се сещаме, че сме забравили нещо - я фотоапарата, я нечии пуловер, я подарък, я ботушите си, я зарядното за телефона и кой е виновен? АЗ! Но да качването в колата и потеглянето има една много съществена част - натоварването на всичкия багаж в колата, а това си е същинско приключение от сорта на "Надпревара за Янки Зефир"! Татко ми хваща няколко торби, аз хващам още няколко, мама ни подава още и чак когато заприличам на найлонов човек и започна да се моля на всички богове, които знам - като се почне от Христос и се стигне до езическите - да се превърна в многоръкият Шива, защото само две ръце за толкова торби и раници не ми стигат, мама ми връчва последната и ме инструктира как първата торба в лявата ми ръка е с нещо чупливо в нея, как трябва да пазя тази, която е трета подред, как бабиния подарък не бива да се огъва, как торбата с питата е в мен и трябва да се внимава с нея и други тем подобни. И след като инструктажа приключи двамата с татко се вмъкваме в асансьора, като внимаваме да не се докосваме нито ние, нито пък (пази Боже!) да докоснем с торбите стените на асансьора (практически правим напразни опити за левитация) стигаме първия етаж и чак когато успеем да натоварим багажа в колата без да се чуе и едно "пук!" си отдъхваме. Мама слиза с кучето и остатъка от багажа, който се намества внимателно в колата, всички сядаме по седалките и проверяваме дали всичко ни е по джобовете (естествено липсите се откриват, когато сме преполовили пътя...), следва кратко оплакване, че колата пак прилича на цигански катун и чак тогава потегляме! Алилуя! Мога да спя! Проспивам целия двучасов път и когато се събудя от ободрителната дрямка съм със схванат врат. О, каква изненада! Влизаме в двора, където кучето Рино вече примира да бъде погалено и аз с един пръст подаден през дръжките на чантите, като внимавам да не правя резки движения, успявам да го погаля. Моето куче лае, като невидяло, мама носи още торби, татко също, батко слиза да помага, след него вуйчо и другия ми братовчед, вуйна през това време слага чиниите, а баба се усмихва и.... "Айде бе, пак по нощите пътувате и пристигате". Защото както винаги ние стигаме на село към 22-23 часа. Единственото ми желание е да се просна на леглото, но мама ме поглежда - демек трябва да постоя един час поне с тях (нищо, че изпитвам неистов глад за сън). После, след този един час братовчедите ми започват да спорят кой ще спи на дядовото легло, аз си взимам духалката и се оттеглям към "ледника" или стаята, където спя.
"И ето идва най-"...и не, не енай-прекрасния ден. Идва сутринта на Бъдни вечер..о, какво щастие! И е така. Наистина, защото колкото и да е невероятно се започва със закуска между мен и двамата ми по-големи братовчеди, което е рядко срещано явление, защото поначало сме или аз и по-малкия от тях, или аз и по-големия.Докато ние закусваме е най-блаженото време на вселената. Намирам се в състояние на пълен покой, защото съм с тях, защото закусваме и се смеем както сме правили в продължение на години - само ние тримата, възрастните ги няма, защото купуват неща като ядки в последната минута и си е само наше, детско царство. Е, поне преди беше детско, сега е царство на 23,20-годишни и 17-годишна, но това не ни пречи да се вдетиняваме - замерваме се с възглавници, караме се за парче шоколад, борим се по пода облечени само по пижами, гледаме "Сам вкъщи" незнам коя част, за незнам си кой път, а до нас печката бумти, ли бумти. После се опаковаме с якета, но без шалове и шапки, понеже все пак сме на село, което се намира в Тракия и не е арктическа зима и отиваме на разходка с кучето Рино №3. Това си е наша традиция - още от малки, когато бях на три или четири, а старонемската овчарка Рино беше по-висока от мен се хващахме и тръгвахме към ореха на върха на хълма, където стояхме с часове и мятахме пръчки, за да ги гони Рино или просто гледахме към завоя, дали си идват нашите, или се замеряхме със снежни топки. Естествено от тогава има една съществена разлика - дядо ми го няма. Защото цялата тази сутрин той прекарваше с нас - всички други: баба, мама, татко, вуйчо и вуйна отиваха в града, а той оставаше с нас, за да събуди, а после да ни почете. И естествено рано или късно рая свършва - нашите си идват и се започва. Баба прави нещо долу в кухнята и аз правя тигели от горе до долу, за да нося олио, захар, брашно или нещо друго. Братовчедите ми са запратени на заточение да секат дърва, понеже баба долу ги гори на поразия. Мама се изнервя за нещо и аз го отнасям, вуйна се ядосва и батковците и те го отнасят, всъщност който и да е се ядосва и ние го отнасяме. След това братовчедите ми биват изпратени да купуват нещо и изчезват за часове и....го отнасям само аз. Следва опаковането на подаръците, което си е чисто удоволствие, докато не дойде мама и не каже: "Маме, на тоя подарък този ъгъл не трябва ли да е от другата страна?" или "Като върши нещо, върши го както трябва, виж тук хартията се е разкъсала" и при поя опит да обясня, че там ще има панделка и че хартията си е била скъсана, понеже Бог ми е свидетел, че наистина е било така ми се заявява "Ами, хайде де! По-бързо и друга работа има в тая къща!". Най-накрая се оправям с подаръците ииииии....отивам да украсявам къщата. "Тоя венец е накриво", "Бабе, тия лампички трябва ли да са там? Я ги премести", "Дечко, тия лампички (същите от горното изречение, заради които съм драпала по прозореца 10 минути) я ги сложи на стената", "Елхата нещо не ми харесва", "Тоя гирлянд нещо ми е скрит там, я го дай по насам" Ах, как мразя да украсявам къщата! Правя триста тигела, катеря се къде ли не, ръцете ми свършват целите в лепило и накрая мама казва: "Хубаво е!". Хубаво е?!? Само хубаво? При което влиза вуйчо (о, този мой вуйчо!) оглежда навсякъде, засмива се, потупва ме по рамото и казва: "Идеално е, а сега ела ми помогни да оправим фризера с баща ти, че утре няма да има място за прасето, а братовчедите ти се затриха пак някъде". И след като фризера е оправен, братовчедите ми се връщат и масата е наредена се започва голямото "Ае, аз с какво щях да съм облечен?". Ако питаш вуйчо ми може и да си е и с камуфлажните панталони и пуловера, татко ми с гащиризона, аз по анцуг и тениска, а братовчедите ми по потник и дънки. И настава Армагедон! "Ама как така ние днес за какво ги гладихме тия дрехи!" - хорово от мама и вуйна. При което аз съм искрено възмутена. Те да са гладили? Ко?!? Не! Пича над дъската за гладене бях аз. Минават 10 минути, през които се спори и накрая всички сме облечени в каквото са решили мама и вуйна, баба прекажда масата и........се започва разграбването на масата. Честно ако ни види човек ще си помисли, че храна не сме виждали. И после към 12:00ч. по семейна традиция, поставена с моето навършване на три години, се раздават подаръците. Батко си нахлузва една маска на Дядо Коледа, аз си връзвам косата и нахлузвам една червена шапка с две плитчици отстрани и се започва. "Застани до батко си, а така, не по-наляво, а перф.. не, по надясно, а идеално!", "Снимай подаръците" Накрая след половин часово снимане имаме снимки за цял албум и чак това започва същината на нещата, а именно раздаването на подаръците. Което е съпроводено с още повече снимки. Накрая всеки получил подаръка си отиваме да посрещнем коледарите. Пеят и накрая баба казва: "Сега най-малкото момиче в къщата ще ви даде питата". В първия момент стоя и не мърдам и после осъзнавам...В СЕМЕЙСТОВОТО АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНОТО МОМИЧЕ! При което батко ми се изправя и "Бабо,не си права. Момичето трябва да даде питата на момчето, в което е влюбена и за което иска да се омъжи" Ъъъъъц баба дава заден, подава им питата, ракията и гевреците и ги изпращаме по живо по здраво. Аз си отдъхвам, а батковците застават зад мен, поглеждат баба и: "Начи бабе, ако ще я женим, ние на такива не я даваме, щото ги познаваме, пък и да не ги...абе, просто не ни води такъв, че ще имаме труп" (последното е към мен и е последвано от солидна доза смях). След това всеки по стаите и се потъва в сън.
Сутринта идва с коленето на прасето.Ден за миене на чиний, варене на кафе и гледане на коледни филми поне за мен. Денят минава без викове, понеже всички са заети и накрая се опакова месо, а моя милост пише бележки за същото това месо.
На другия дене голямото потегляне. Започва грандиозното товарене и честно казано (всички богове са ми свидетели) с баща ми проявяваме сериозна артистичност и доказваме, че можем да редим пъзели докато нареждаме багажника така, че да побере всичко без да пада нищо. Накрая потегляме. И щом се приберем единствената ми мечта е да си легна, което ако сме се прибрали към 22:00, значи че си лягам към 24:00 тонове багаж.
Истината е, че да се съберем е най-хубавото нещо на земята. И макар че е съпроводено от много щуротии и глупости е най-хубавото нещо на Земята. И макар че надали си е проличало аз обожавам семейството си.
Hit the road now!
Elvira
