На всеки му се е случвало да губи близък, на мен по-често. Факт. Хората, които са си отишли от моя живот не са си тръгнали само с Жътваря. Тях самия живот ги е отнел от мен. Поради някаква причина съм им изгубила адресите, телефоните, заминали са за друга страна или нещо такова. Осъзнавам, че за това донякъде съм виновна и самата аз, макар че при едно определено момиче не можах да направя нищо. Дали защото бях едва 4-ти клас или защото просто не знаех как нямам представа....
Това момиче беше едно от първите искрени и усмихнати същества, които ми донесоха колкото щастие толкова и тъга. Тя беше олицетворение на феите от митовете и носеше името на първия сняг - беше нежна и ефирна, весела и хармонична, добра и жизнерадостна, но ядосаш ли я също като тях можеше да те накара да танцуваш до смъртта си. За мое щастие никога не изпитах гнева ѝ на своя гръб, но за сметка на това именно от нея се научих, че приятелите не са парична единица, нито разменна монета към това да станеш велик, научих, че те се губят много по-лесно, отколкото се намират и, че истинските, верните приятели са като четирилистни детелини - редки и ценни. После това момиче замина и аз загубих връзка с нея, за мое огромно съжаление тогава facebook нямаше, но от нея ми остана спомена за слънчевата ѝ усмивка, веселия смях, добротата и балетните стъпки, които упражняваше по цял ден в занималнята.
Естествено не само живота е отнела хора от мен, Танатос също не е подминал с лека ръка. За краткия си живот съм видяла достатъчно смърт и съм придобила силата като я видя дори да не трепвам. Да кажа, че не ме е страх от нея няма да бъде напълно лъжа, но все пак съм човек, а хората ги е страх от неизвестното. И въпреки всичко не би ме било толкова страх, защото вярвам, че те ще са там.
А под те разбирам слънчевия ми усмихнат дядо, с които съм имала най-върховно забавните моменти. Той беше човекът, който никога не спираше да ни разсмива дори когато ни се караше. Обожаваше да рисува, да чете и, може би най-много от всичко, да разказва вицове. Имаще нескончаемо чувство за хумор, от което винаги извираше някой нов бисер. Тези негови бисери и да днес са нещо, което се предава от уста на уста в семейството ни. В интерес на истината не познавах по-едуриран човек от него. Той можеше да говори с всеки по всякакъв начин - с продавача обсъждаше колко са поскъпнали цените на едро, с метеролога водеше разпалени спорове за въздушните фронтове, с обикновения човек говореше с прости, леки изрази, а с нас...с нас с братовчедите ми говореше за всичко... за мечтите, звездите, кръговрата на живота...всичко. Когато дядо ми почина в продължение на месеци се свивах в някой ъгъл и плачех. Единствената ми утеха беше немската овчарка на мама и тати, който я бяха дали на дядо - Рино.
Година след това си отиде кръстницата ми - леля Ева. Тя...тя беше изпълнена с доброта, от нея се излъчваше на талази към нас със сина и най-добрия ни приятел обич и мека топлина. Имаше една от най-лъчезарните усмивки и макар тогава апартамента им да не беше ремонтиран вътре винаги имаше място за всички. Някак си се сбутваха двете маси и всеки сядаше някъде- я на възглавница, табуретка, малкия диван... Тя беше жена с невероятно широко сърце, необятна обич към всеки и невероятни готварски умения. Беше наполовина македнока и имаше невероятно кръшен и музикален глас. Пееше с удоволствие и всеки път когато се съберяха пееше с пълно гърло. За нея, поне аз така си мисля, невъзможни неща нямаше - искаше ли го - постигаше го с много труд, но винаги успяваше...
Година след това си отиде и моята малка упора Рино... Да навярно е странно, че тъжа точно за куче, но той беше единствената ми утеха когато дядо и леля Ева починаха. Рино, за мен поне, беше не просто куче, за мен и за цялото семейство той беше човек, за мен беше кучето, с което израснах. Беше кучето, което ни посрещаше когато се връщахме от басейн, магазин или просто когато се прибирахме с колелата. Защитаваше ни и ни пазеше от всичко и всички. Беше си моят така наречен ангел-хранител. Беше с дълга козина и никога не беше вързван в двора - разхождаше се свободно. Тичаше с нас, когато карахме колела, лежеше кротко на тротоара, докато ние играехме на дама... Беше си моя Рино и никой и нищо не може да го замени!„
След това мина време и след това време пак починаха важни хора. Вуйчото на майка ми - най-слънчевия и усмихнат вуйчо на земята, леля й - жената, която възприемах като собствена леля и прабаба ми.
И така...в краткия си живот съм видяла смърт, загуба и тъга...но още се усмихвам, защото знам, че никой от тях не би искал да бъда тъжна. Научих, че смъртта е константа, че Черният конник идва за всеки и след себе си оставя много мъка и разбити сърца, защото когато вземе някой той откъсва частица от душата и сърцето ни. Защото всичко в този живот са заплаща с парченца именно от тях. Да, плача. Да, знам какво е. И именно заради това разбрах колко кухо звучат фразите "Моите съболезнования!" и "Съжалявам за загубата ти!". А те звучат така именно защото, когато ги казва човек, дори без да иска, вътрешно на много дълбоко подсъзнателно ниво той ликува - ликува, че не той е загубил близък, ликува, че не от неговото сърце е откъсната частица...просто ликува.
На тези, които не могат да ме чуят и да почетат това... обичам ви и ми липсвате...страшно много и се надявам там да има много кокали, вестници с вицове и кръстословици, цигари и ангелски хорове...
На тези, които ще прочетат това ще кажа само, че живота е кратък, за да се съжалява за глупости, че във всеки един момент Смъртта може да вземе някой, който обичате и че каквото и да става не трябва да съжаляваш за моментите, които сте имали. Обичайте всички около вас, ценете дядовците и бабите си, родителите и роднините си дори да искате да ги убиете, защото не знаете колко време им е отредено на този свят. Искайте им прошка при всеки удобен случай, за да не съжалявате после, че не сте им поискали приживе. Казвайте им, че ги обичате два пъти по-често, гушкайте ги още по-силно и не им се сърдете, когато забравят да ви дадат пари, когато си тръгвате или забравят рождения ви ден. И когато починат не крийте мъката си - плачете с пълно гърло, оставете мъката да се излее. Не, никога няма да спре да ви боли, но поне ще знаете, че може и да ви стане по-леко...
Hit the road now!
Elvira
