Когато бях на 12 Свети ми даде една книга. "Пърси Джаксън и боговете на Олимп". Тогава всичко ми се виждаше възможно. Питър Пан и Невърленд, Пипи и нейното хапче да непорастване, боговете на Олимп...всичко. Когато дойде последната книга от поредицата се чувствах тъжно. И тогава най-неочаквано започнаха "Героите на Олимп". Това беше като манна небесна. Казах си: "Хююю, ето ги отново, света няма да свърши днес". Сега, 5 години по-късно съм изправена пред най-големия си страх. Да свърши поредицата, която ме преведе през тези пет години. През всичките трудности и смешни моменти, винаги свързвах приключенията ни със Свети с тези книги. Благодарение на тях, всъщност на него, на Пърси момчето с дислексия и СДВ, аз повярвах, че мога да се справя с всичко. Казвах си: "Хей, щом той го може, значи аз също го мога!" Поемах си дъх и се оправях. Казвах си, че докато го има Риърдън с неговото въображение, с невъобразимите му смешки и трудни за преодоляване препятствия всичко ще е наред. Че стига да ги има героите на тези поредици аз ще се оправя, че стига да мога да отворя тези книги ще намеря решение дори и на проблема с глобалното затопляне. И сега.....сега осъзнавам, че всичко свършва. И хем очаквам книгата с нетърпение, хем не искам да си я купувам, защото не искам това ОГРОМНО приключение да приключи. Страх ме е, че това значи край на всичко детско и слага официално начало на нещо непознато и тъмно. А както знаем хората се страхуват от тъмното и непознатото, заради шлема на един определен бог... И се питам дали е нормално. Дали е нормално да се чувствам така заради книга, заради нещо, което винаги мога да прочета. А този страх е всепоглъщащ - страхът, че никога повече няма да съм дете, страхът, че след 12 клас всичко свършва, че повече няма да видя Свети, че ще порасна и ще загубя всичко детско в себе си, че ще забравя всичко, което съм обичала. Казвах си, че това не може да се случи, докато не излезе и последната книга от поредицата. И ето, че тя дойде. Ето, че идва края на едно от най-огромните приключения в този свят - това на порастването. Защото аз и може би цялото поколение, от което съм част пораснахме с Пърси, израснахме с неговите приключения и ги съпреживяхме с него, Анабет и Гроувър, а по-късно и с останалите герои. Намерихме сили да се изправим пред понякога страшното ежедневие, защото вярвахме, че той ще успее да се справи с Кронос, а сега и с Гея. Нашето поколение получи не една, а няколко книги, с които израстна. И за наша чест и радост поредиците на Риърдън са част от тези книги. Но както се казва в една книга...Във всяка среща има част от мъката на раздялата, а във всяка раздяла има част от щастието на срещата. Аз съм щастлива, че макар и през прозореца на книгите успях да преживея тези подвизи, че имах честта да си представя какво би било аз да съм там. Защото честно казано да обичаш да четеш не е право, а чест, нещо като призвание. Защото дори само мисълта, че хиляди, милиони хора четат същата книга като теб, а си представят героите по съвсем различен начин от теб....дори това само по себе си е магия! Така че да, тъжна съм, че това приключение свършва...направо ми е трагично, сякаш не свършва поредица, а умира цяла вселена, но и също така съм благодарна на Риърдън, че написа тези книги и ни позволи да станем част от това дръзко, забавно и незабравимо приключение.
Така че...Благодаря ти Рик Риърдън, че ми даде възможност да използвам фантазията си.
благодаря ти Пърси, че ми показа, че всичко е въможно
благодаря ти Анабет,че доказа на целия свят, че блондинките невинаги са глупави и слаби
благодаря ти Гроувър, че ми показа, че различното невинаги е лошо.
Всъщност....просто благодаря, че ви има....макар и само във ума и фантазията ми....
Hit the road now!
Elvira
